Това,което не свършва е прегърнало съществуващото и го е изтрило
Леки очертания се различават в нощта
Пещта е угаснала и ни е оставила без сила
или със сила,но невидима за света.
Не за света,ами за светската идея
За онази лека светлина,която е трябвало да разкрием,но не сме успели
А щом нощта пристигне,а тя е приета
Промяната свършва,очите замират,
съзнанието говори,бушува,раздира,
писъци,крясъци,черни звезди
Облаци закриват,
закриват светлината,
стаята е тъмна,огънят спи.
Кой ще се пробуди?
Кой ще отблъсне завивките и ще започне да мисли?
Блокове,улични лампи,надписи и коли
Но тъмнината почти никой не вижда...
Почти никой не вижда онзи,отблъснал завивките
Той мисли,крещи и раздира
Думи неясни,движения,пот
Той будува,
Будува и мисли за този живот,
който сега странникът пробва,
облизва пръсти и моли за още,
за онзи,чието лице умира в дюшек,
за онази,която е част от звездите
и онзи,който мисли,че е поет.
Този познава красивите думи,
любовните,тъжните,отвъдните дори
Той не вижда звезди-
тях с облаци ги закрива,
Но красота не спира,той е човек.
Той развива идея за това,което не свършва и е прегърнало съществуващото,
и го е изтрило
Той развива,но нещо не стига,
нощта си отива и го оставя да мисли
Какво може да мисли?
Какво му остава?
Знае,че денят е съсипана идея.
Човекът се пита защо нощта не го е взела,
а сега трябва да затвори очи,
но да продължи да гледа.
