What if i never forget you?

Fuck it

Няма да го мисля и готово ли казах? Сякаш ми прави напук. Цяла нощ мислех за него. А не трябва. Нито го познавам, нито нищо. Дори не знам защо мислех за него. Представях си разни неща.

Вървях към спирката, която се намираше на 5 минути от нас. Няма да мисля за него. Едва ли ще се хване точно с мен, прекалено е хубав. Мислех си, докато автобуса пътуваше. Спря на следващата спирка. Вратата се отвори и няколко човека слязоха. В това време се подаде една руса глава. Господи,не. Красивите му сини очи се впиха в моите. Гледаше злобно. Чак ме хвана страх. Мисля, че слушалките му бяха усилени на макс, защото се чуваше макар и да бяха на ушите му. Слушаше Еминем. Харесвам стила му за музика. Но защо гледаше така злобно? Автобуса спря на спирката и по възможно най-бързия начин се запътих към училището. Не исках да го срещам. Не исках да го виждам. Не искам да се влюбвам. Не искам да ме боли.

С Мади се разхождахме из училището. Голямо междучасие. Дъвчех нерно закуската си. Не исках да го виждам. Първия звънец би.

- Хайде да влизаме - усмихнах се на Мади.

- Не ми се влиза още. - "не ми помагаш Мади" казах си на ум.

- Аз влизам - тръгнах към вратата.

- От какво бягаш? - въпроса и ме накара да се спра рязко на място.

- От нищо? - казах, но прозвуча повече като шепот. Със слепоочието си видях високо русо момче да се задава с приятелчетата си. Заразителния му смях огласи целия коридор. Вървеше бавно и наперено. "Лошото момче" помислих си и се засмях на тази своя мисъл. Бързо отворих вратата и влязох в стаята, преди Мади да ми зададе още въпроси. Часовете минаваха бавно и мъчително не ми се стоеше вече тук. Имаше още две седмици до края на годината. През цялото време Мади ме наблюдаваше, но не ми задава никакви въпроси. От друга страна, аз не мислех за него.Вървях бавно и мързеливо към вкъщи.

Изпуснах автобуса и сега 40 минути ще се влача до вкъщи. Сложих слушалките в ушите си и усилих до край. Мързеливо ритах камъчетата по пътя. Бях почти до нас. Както винаги си гледах в краката. Изведнъж усетих как се блъскам в някой. Този ден няма как да сте по-гаден. Дупето ми опря земята. Ауч.

- Уф - беше единственото, което можех да кажа. Изведнъж една ръка се появи пред лицето ми. Първоначално се стреснах, но после се осъзнах и я хванах. Момчето, в което се бях блъснала ме дръпна и се изправих. Най-накрая повдигнах глава. О, Боже.

- Добре ли си? - взирах се в очите му. Не можех да се осъзная. Лиам помаха с ръка пред лицето ми - Ехооо - каза отново. Осъзнах се.

- Ъм да, добре съм. Благодаря - усмихнах се на криво и погледнах надолу отново. Отвратителен навик.

- Сигурна ли си? - усмихна се. Добре, приятелите му имат прекрасни усмивки. Кимнах му.

- Добре. Съжалявам,че те блъснах. Ще се виждаме в училище, нали? - засмя се леко и тръгна. Стоях смаяна. Проследих го с поглед. Вървеше в моята посока. Изведнъж зави. Вървях си спокойно. Когато бях близо до завоя обърнах глава, просто от любопитство. Усетих как сърцето ми започва да блъска все по-бързо и все по-силно. Бях ядосана и наранена. Мадлин беше седнала зад ъгъла с Найл,Лиам и Анна. Видях я как стана и се хвърли на гърба на Найл. КАКВО? Нали уж не го понасяше? Предателка. Бях се загледала напреде. Усетих няколко погледа върху себе си. Погледнах ги отново. Те ме гледаха.

- Мишеел - извика Мади и ми се хвърли на врата. Не я прегърнах. Стоях там неподвижна и гледах Найл в очите. Ако не бях ядосана злобния му поглед щеше да ме изгаря, но мисля,че в момента гледах по-злобно от него. Мади се отдръпна от мен.

- Какво ти има? - попита ме притеснено. "Лицемерка. Гаднярка. Предателка. Долна лъжкиня" крещях мислено.

- Нищо - бутнах я и си тръгнах. Чух я да вика няколко пъти името ми, но не се обърнах. Нямах желание. Прибрах се вкъщи. Чух викове. Страхотно,родителите ми пак се карат.

- Аз ли съм виновен? - баща ми крещеше

- Да,да беше учил на времето. Да беше учил. Много добре знаеше,че като се оженим, няма да имаме достатъчно пари. Всички го знаеха. От седми клас сме заедно. Така и не се осъзна. - гласа на майка ми трепереше, но продължаваше да вика.

- Многo лесно така да говориш и да обвиняваш. Ти защо не си учила на времето? Сякаш взимаш някаква заплата от тая детска ясла.

- Да съм учила ли? Аз учих,Джош. Но на времето семейството ми беше в същата мизерия, в която сме ние сега. Учих до 8-ми клас и после ме спряха от училище, за да работя и да им помагам. - трепнах. Майка ми плачеше. Заболя ме още повече сърцето. - Заплата не взимам,защото я превеждат направо в банката. За твоя заем. - продължи тя.Отидох в стаята си. Тръшнах се на леглото и усетих как тялото ми се отпуска. Сложих големите слушалки на ушите ми и изведнъж крясъците заглъхнаха. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето ми. Писна ми.