Любовта е лудост с привилегии

Площадът на Седмицата

Седях зашеметена на пода.Какво по дяволите бе това.Сън?Но аз сякаш наистина бях там.Защо?Чеширска котка а?Това силно ми напомняше на нещо,но не можех да се сетякакво точно.Станах от пода,като в същия момент чух щракването на ключалката.Качих се горе в пълен транс.Бях сама в цялата къща,а ноща се спускаше над мен.Сега единственото което огряваше къщата бе лунната светлина.Качих се горе,като дори не помислих за храна.Стигнах до стаята си и се уверих,че съм заключила вратата преди да легна на голямото легло.Заваля.Капките се удрят в прозореца ми,но аз винаги съм харесвала дъжда.Толкова е успокояващо.Сълзите се опитаха да се спуснат по бузите ми ,но аз нямаше да си го позволя.Започнах да премислям този откачен сън.А сън ли беше наистина?Не,не може да е било просто въображение.Значи това е истина.Хм,любопитно.Но чакай,какво по дяволите правех аз?Паника?НЕ!Ще запазя пълно самообладание и ще разбера какво става.Няма да се поддавам на групавия стах.Най-после се завърнах.Вдишах и издишах бавно.Какво ми бе казала захарната котка?Че мога да ходя в.....ъъъ........Crazyland когато пожелая.Изправих се и отидох до прозореца.Загледах се в капките стичащи се по стъклото.Една от тях падаше бавно надолу и завличаше и други след себе си,а това ускори темпото й.Легнах за пухкавия лилав килим и отново затворих очи.Замислих се.....Как се очакваше да стигна там?Започнах да мисля за голямото легло на което бях и всякаш започнах да се губя в собствените си представи.Отворих очи и БАМ!Тук съм!Пак съм тук!Колкото и да не искам да показвам емоция нещо в мен ме накара да се усмихна.

–Захарна котке?–гласът ми оттекна,като в пещера.Заогледах се,очаквайки да видя единствения ми познат на това място.Може пък да се изправя и да го потърся.Идеята никак не е лоша.И естествено по закона на Мърфи в момента в който станах,ами паднах обратно.Леглото е прекалено меко за да се ходи по него.Тогава ще се наложи да полазя.

–Ехоооо!Някой?Чеширска коткеее!–нищо,само повторението на собствения ми глас.Лазех няколко минути но край проделжавах да не виждам.Спрях за да си почина и видях,че до мен лежи момче.Едва не изстенах при вида му.По дяволите,той бе дяволски красив.Имаше ледено бяла коса и кожа в подобен цвят.Хапеше на сън посинелите,всякаш от студ,устни.Бе облечен в сивкава мантия с голяма качулка,която це бе килнала леко настрани.Крехък,напомнящ на рядък кристал или по скоро ледена висулка.

–Какво си ме зяпнала?–каза той,макар и очите му да бяха все така затворени.Гласът му,противно на очакванията ми,звучеше хапливо и нахално.