Минаха две години. През цялото това време единствените приятели, които Кая бе открила в този клас бяха Моника, Питър и Крис. Те обожаваха да прекарват времето си заедно, но един ден Кая научи нещо, което изобщо не й хареса.
Когато се прибра, тя остави раницата в стаята си, изми си ръцете и отиде да вечеря с родителите си. Разговора започна, както всеки друг път, питаха я как е и как е минал денят й, а момиченцето въодушевено разказваше всичко до най - малката подробност, но накрая родителите й решиха да й кажат голямата новина.
- Кая, имаме да ти кажем нещо. - каза баща й.
- Какво? - попита детето.
- Ще се местим. - отговори майка й.
- Как така ще се местим? Къде ще ходим? - стреснато каза малкото момиченце.
- Купихме си нов апартамент и от следващата учебна година ще живеем там. Ще имаш и ново училище, в което съм сигурна, че ще си намериш още повече приятели. - започна да я успокоява майка й
Кая не искаше да се мести от настоящия й дом пък камо ли да ходи в друго училище. Тя харесваше Крис и не искаше да изоставя Моника й Питър, но очевидно нямаше избор.
На другия ден Кая обясни на приятелите си какво е разбрала. На никой не му стана приятно. Всички започнаха да говорят как ще се виждат и няма да се забравят, но това бяха само думи които едни 10 - годишни деца нямаше как да превърнат в действия, сами.
Дойде края на учебната година. Със сълзи на очи всички се сбогуваха като си обещаваха, че ще се виждат и чуват по телефона.
Кая се премести. Не искаше да излиза с други деца. Искаше си старите приятели. В новото училище всичко й харесваше, освен хората, с които трябваше да споделя една класна стая. Всички й липсваха, но нямаше избор. С времето се забравиха. Пишеха си само по празници, за да си честитят един на друг, но дори това понякога не се случваше. Четвърти, пети, шести и почти целия седми клас минаха така. Вече не се търсеха.
