The owl and the dove [Совата и гълъбицата]

Втора глава

Усещах ноктите на Хари да се забиват в мен, докато безцелно се въртяхме из нищото. Просто се носехме из времевото пространство, насочени към свят, за чието съществуване, бях убедена, че дори не подозирам.

- Мамка му! – прошепнах, когато усетих надигащата се в стомаха ми жлъч. Мразех подобно пътуване, винаги ми прилошаваше. Опитах се да се овладея, за да не повърна. Едва ли щеше да бъде от голяма полза, ако повърнех върху Хари. Той ме погледна шокирано от височината, на която се намираше лицето му от моето. – Какво?

Гласът ми беше някаква смесица от паника и обида. Погледът му излъчваше такъв ужас, че за момент се обърках кой е отвлеченият и кой – похитителят.

- Нищо – отговори къдрокосият и отмести погледа си от мен. Миг преди да го стори видях как очите му станаха зелени. Значи вече не използваше магия и заклинанието му вече нямаше сила над мен. Опитах се да се отместя от тялото му, притиснато толкова силно в моето. – Не мърдай!

Настръхнах при строгата заповед, но спрях опитите си да се измъкна. Все още чувствах странното парене по гръбнака си, а чувството, че съм всесилна все още не ме беше напуснало.

След секунда или две излязохме от тунела, приземявайки се на кална поляна. От гравитацията, различна във времевия джоб, в който се намирахме, се завъртяхме няколко пъти, редувайки се кой от двамата ще премине през размекнатата пръст. Накрая спряхме, а аз останах под тежестта на тялото му. Той беше много по-едър от мен понеже по критериите на всички светове аз бях дребна и със слаба физика, докато Хари беше висок и с широки рамене.

Въпреки физическите му предимства успях да го изблъскам от себе, след което се изправих бързо на крака. Огледах униформата си, на която не просто личаха едно-две петна кал, а цялата беше в мръсотия. Погледнах го гневно.

- Виж на какво приличат дрехите ми! – извиках му, а той насмешливо ме гледаше от калта, в която все още лежеше. – Защо ме гледаш по този начин?

- Мръсна си – изсмя се и погледна към приятеля си, който се беше приземил на няколко метра от нас. Двамата се засмяха гръмогласно, а аз неловко се огледах и тропнах с крак.

- Много ясно, че ще съм мръсна! Нали ти ни приземи в тази отвратителна кал. – Обърнах се, а от полата ми изхвърчаха няколко пръски кал. Не ме интересуваше в кой свят се намирах, тук също можех да оцелея, докато стана пълнолетна. – Идиоти!