The owl and the dove [Совата и гълъбицата]

Трета глава

Русокосият ме избута извън залата, но щом вратите на замъка се затвориха след нас, ме пусна и дори се опита да почисти част от изцапания ми пуловер:

- Извинявай, че се отнесох така с теб, но трябваше да го направя заради Хари. Не знам какво си направила, но си постигнала невъзможното и си го вбесила.

- Нищо не съм направила – свих рамене и погледнах към обувките си. Преди няколко часа бяха хубави черни пантофки, а сега бяха в окаяно състояние. Каквото, между другото, изглеждаше и бъдещето ми. – Когато излязохме от времевия джоб, го обвиних и се опитах да избягам. А приятелят му ме хвана и го нападнах.

Не можех да си поемам въздух между думите, но не обръщах внимание, защото нещо ме караше да се оправдая. Изпитвах нужда да бъда искрена с този непознат. Продължих с все същото бързо темпо:

- Хари ме отдръпна от него и ме заплаши, че щял да ме накаже, и аз го нарекох копеле. След това...

- Достатъчно – прекъсна ме русокосият. – Открих причината.

Без да погледне към мен продължи да крачи по пътеката, а аз останах да гледам след него озадачена. Какво толкова бях казала, че да разбере причината за поведението на Хари? И тогава си спомних какво казах. „Нарекох го копеле..." Дали това можеше да бъде причината?

- Чакай малко! – извиках и се затичах след блондина. Когато го настигнах, почти не спирах да притичвам, за да поддържам темпото му. – Защо не трябва да го наричам така? Защо се обижда, когато го нарекат копеле?

- Спри да питаш! – извика непознатият и спря толкова рязко, че почти се сблъсках с него. Обърна се и ме хвана за раменете – Не знам нито коя си, нито с какво си предизвикала милостта му, но те предупреждавам никога повече не споменавай тази дума във връзка с Хари. Явно е видял нещо в теб, иначе до сега главата ти щеше да стърчи забита на кол.

- Да бе! – възкликнах невярващо.

Той само вдигна ръка и ми показа нещо. Проследих накъде сочеше ръката му и изтръпнах. Наистина, на не повече от двеста метра вдясно от нас имаше малък площад, в средата на който стърчаха няколко кола. На всеки от тях застрашително се поклащаше забита мъжка глава. Усещах как безизразните им очи бяха насочени право към мен.

В стомаха ми отново се надигна жлъч. Отвърнах поглед колкото можех по-бързо и се опитах да продължа, но непознатият хвана ръката ми: