Аз съм най-добрата

1

Казиното беше ужасно голямо. Шумът от различни автомати бе оглушителен. Хора викаха и ругаеха, монети дрънчаха, звънци звъняха. Алекс се почувства едновременно привлечена и отблъсната от трескавото оживление, което цареше сред елегантно облечените хора.
А може би просто бе поразена от факта, че "Златният орел", мястото, където Джесика бе видяна за последен път, се бе оказало комарджийски вертеп, а не мотел. Какво, за бога, бе привлякло Джесика тук? Навсякъде висяха табели с надписи: "За малолетни- вход забранен". Очевидно по-малката сестра на Алекс беше стигнала до убеждението, че забраните се издават, за да бъдат нарушавани.
Джесика вече бе изчезнала веднъж. Тогава обаче беше оставила на по-голямата си сестра ясна следа, която тя можеше да следва. До този миг на Алекс не и бе минавало през ум, че тя може би няма да успее да намери Джесика... Но постепенно я обземаше съмнение дали ще успее.
При друг случай щеше да се наслаждава на пътуването от крайбрежието до покритите със сняг планини на Калифорния, но сега мислите и бяха далеч от пейзажа. Алекс бе хванала здраво кормилото на малката си кола и я гонеше нагоре по склоновете, без да поглежда нито надясно, нито накяво. От миля на миля ядът и нарастваше.
Как можеше Джесика да бъде толкова безотговорна! Тя знаеше колко бе се радвала Алекс на тази седмица, която щеше да прекара в Сан Диего. Това бе първата и отпуска за трите години, откакто работеше в банката. Досега бе използвала дори свободните си дни, за да припечели нещо, с което да заплаща училищната такса за колежа на Джесика. Беше пестила цяла година за тази седмица по време на Великденските празници. Ралф, който работеше като учител в гимназия, също имаше отпуска и бяха решили да прекарат заедно няколко дни в Сан Диего.
Алекс не носеше годежен пръстен; тя бе убедила Ралф, че е по- добре да вложи парите за него в спестовно-стройтелната каса. Всъщност тя и Ралф бяха сгодени от близо една година.
Ралф бе човек, за какъвто всяка жена би могла само да мечтае: добър приятел, привлекателен мъж, в когото можеш да имаш доверие... Той искаше да се оженят колкото е възможно по-бързо и да създадат свое семейство. Алекс обаче не бе сигурна, че е готова да изпълни това негово желание. От години насам се грижеше за по-малката си сестра и и се искаше просто да остане още известно време сама.
Ралф бе уважил колебанието и да спи с него преди сватбата. Но тъй като тя и не мислеше още за женитба, постепенно стана нетърпелив. Накрая бе успял да убеди Алекс да ангажират стая с две легла за отпуската си. " Моля те, Алекс!" Та ние живеем в двайсетото столетие. Няма друга двойка като нас, която да не спи заедно. Любима, знаеш, че те обичам, стига си живяла в "Средните векове!"
Алекс напълно съзнаваше, че живее в двадесетото столетие и положително отдавна би спала с Ралф, ако той бе събудил у нея страстното жлание, за което толкова бе чела в романите. Но той не бе успял, дори в началото. Тъй като Алекс въпреки това бе убедена, че обича Ралф, тя се беше съгласила за стая с две легла. Може би седемте дни с него щяха да променят всичко.
Следователно тази седмица трябваше да стане твърде важна за живота й. Как може Джесика да избяга?!
Едва когато почти бе достигнала целта, Алекс започна да забелязва света наоколо. Пред нея лежеше езерото Тахо, заобиколено от зелени борови гори. Зад тях стърчаха покрити със сняг планини. Алекс неволно затай дъх пред този прекрасен изглед. Колко хубаво щеше да бъде, ако бе дошла тук при по-благоприятни обстоятелства!
Тя насочи колата към южния бряг на езерото. За пръв път към яда й се примесиха безпикойство и загриженост. Никога преди не бе идвала до това високо планинско езеро, намиращо се точно на границата между Калифорния и Невада. На пощенските картички от тази неповторима местност винаги се виждаха само няколко селски къщи, които й придаваха романтичен изглед. Найстина Тахо бе малък град, но никак не изглеждаше романтичен. Зад улиците с магазините Алекс откри малък мотел. Тук-там се виждаха само няколко селски къщи и пинии, между които проблясваше синевата на езерото. Мястото гъмжеше от хора като мравуняк.
Учудването на Алекс нарастваше с всяка миля по шумните улици с луксозни магазини. "За щастие зная името на мотела, където е спряла Джесика- помисли си тя,-иначе никога не бих я намерила тук!"
Поради гъстото движение тя бе принудена да кара бавно, така че можеше да се огледа наляво и надясно за мотел " Златният орел". Може би Джесика бе наела стая в него, само за да погоди номер на приятеля си Бен? Но как можа да истане сама? Или може би не беше сама? След седмицата, прекарана на ски, всичките й приятели се бяха върнали по домовете си, но това не означваше още нищо! Алекс смръщи вежди . Можеше ли да има доверие в малката си сестра? Имаше ли нещо, което тя не знаеше?
Преди да стигне Тахо, тя бе спряла на една бензиноатанция, за да налее бензин . На касата попита чиновничката за "Златния орел". "Зная само едно голямо игрално казино в Тахо, което се казва така"- отговори касиерката, прозина се и се обърна към следващия клиент. Алекс не й повярва и отиде до телефонната кабина, за да потърси в указателя номера на "Златния орел". Изплашена установи, че касиерката бе права.

И така, сега Алекс стоеше в огромната зала на "Златния орел". Връхлетя я влажна горещина. Никога не бе влизала в игрално казино. В бамнката, където работеше, положително не биха погледнали с добро око на свок служители, който се подвизават в подобни места. Изглежда ужасната горещина не правеше впечатление на хората наоколо. Алекс обаче застана до една от черните мраморни колони и съблече кафявия си шлифер. Когато Бен и се бе обадил, тя беше по дънки и широк червен пуловер. Без да се преоблече, бе грабнала чантата и шлифера, бе натоварила готовите си куфари в колата и бе заминала.
Стисна здраво чантата си и се огледа.
Казиното бе обзаведено в стил "Дивия запад": червено-черни килими, полилеи, блещукащи светлинни гирлянди и неонови реклами на различните ресторанти. Над всичко това се простираше стъклен покрив.
Тежкият бийт ритъм се набиваше в главата на Алекс. Откъде да започне да търси? За работа ли бе питала тук Джесика? Или пък бе пожелала само да се забавлява? Преди Джесика работеше като келнерка. Бе висока и лесно се бе представила за осемнайсет годишна. Може би тук я бяха наели като келнерка? Внезапно сред тълпата се изсмя някакво младо момиче- висок, звънък смях. Алекс почти си изкълчи врата, за да го види. Но не беше Джесика. Къде да я търси? Към кого да се обърне? Тя се запъти към охраната като преди това бешв питала една келнерка как се казва. Тя тръгна към Стаилс, който имаше вид на добре трениран атлет. Носеше ушит по мярка сив костюм и скъпи обувки. За миг Алекс съжали, че не се бе сресала и подновила грима си, преди да влезе в казиното. Тя събра цялата си смелост.

- Господин Стаилс?- уплашена установи, че гласът и прозвуча прекалено високо. Мъжът се извърна и Алекс забрави всичко, което искаше да каже.
Лицето му бе изключително изразително- студени зелени очи, които блестяха изпод тъмните му вежди, чувствени и в същото време твърди устни.
Алекс преглътна

- Какво мога да направя за вас? Дълбокият му глас сякаш караше пода под краката и да трепери. Всичко в главата и се завъртя. Тя се опита да говори, но гърлото и бе като пресъхнало. Загледа се смутено в лицето на Стаилс и отчаяно се опита да се пребори с шемета, който внезапно я обхвана. Цялата зала сякаш се завъртя ненадейно и после също така внезапно всичко около Алекс потъна в черен мрак.