Небесният град

Глава 1 - В миналото (част 1)

- Хайде, слизай. - прошепна момчето от зелената морава и направи знак другият да побърза.

Техьонг се беше качил на парапета на терасата си и отчаяно се опитваше да достигне един от клоните на голямото дърво до къщата. Искаше да слезе при Джънгкук, ала желанието му бързо се изпари, след като видя колко е високо. Само че вече нямаше връщане назад - или щеше да падне на твърдия цимент, или да слезе на земята успешно.

- Ще паднеш, ако продължаваш да седиш така. - засмя се Кук представяйки си звучното сгромолясване на Техьонг - Искаш да събудиш родителите си ли? Нали знаеш, че ще те накажат, ако разберат, че излизаме толкова късно?

- Техни Светейшества, така де – мама и татко, ги няма от няколко дни. – каза доволно Те.

- А батко ти? Той си е вкъщи.

- Ще сляза. - отговори изведнъж другото момче, хвана се здраво за един клон и отскочи от металната ограда към дебелото разклонение на дървото.

Плъзна се по стъблото и след секунда вече се намираше със самодоволна усмивка пред Джънгкук.

- Ще тръгваме ли? Или вече те хвана страх брат ти да не те хване? - ухили се подигравателно Кук.

- Как ли пък не. - сряза го намръщено Те, грабна ръката му и го задърпа към златистата порта.

. . .

Вече вървяха по асфалта. Чуваше се ехо от стъпките им. Луната светеше високо и стотици звезди украсяваха небето. Духаше лек и приятен летен ветрец, който създаваше приятна обстановка за разходка, а щурците огласяваха градчето, носещо названието Химелщадт (от немски - "небесен град"), с красивата си песен...

Беше предпоследният ден от лятната ваканция и двамата нямаха намерение да го пропилеят. Всяка вечер по това време отиваха в гората, на едно специално място - поляна, откъдето ясно се виждаха звездите. Обичаха да ги наблюдават и да си мечтаят. Скоро щяха да започнат училище. Предстоеше четвърти клас. Нямаха търпение за нови приключения и имаха доста работа за вършене - трябваше да си отмъстят на учителката по математика, задето им остави четворки за годината, както и на учителя по физическо, който им написа петици заради уж лошо поведение. Повечето деца от класа мразеха двете момчета, защото вечно правеха нещо глупаво, заради което всички биваха наказвани... За момчетата обаче това беше едва началото на дългия път, който имаха да извървят. Още девет години забавление.