Небесният град

Глава 4

15.09.2017г.

Беше прохладна сутрин. Цял Химелщадт беше в трескава подготовка за новата учебна година и на всички улици се виждаха весели ученици, малки и големи, спретнати в изискани униформи. Родителите, вече уверили се, че децата им разполагат с всичко нужно в скъпите си раници, им помахваха гордо от домовете си и чакаха да се отдалечат. Всички бяха нетърпеливи да разберат какво ще е различно тази година, когато почетният им управник, Ким Юнги, е навършил пълнолетие и е поел властта с двете си здрави ръце.

А Чонгкук седеше на една от пейките в училищния двор и потропваше с крак по гладкия асфалт. Беше навлякъл черен суитштър върху захабената си униформа и беше нахлупил качулката върху главата си. Лицето му не можеше да се види, ала движенията му безпогрешно го издаваха - беше твърде нервен. В съзнанието му воюваха най-различни нелепи мисли и предположения: Може би планът нямаше да проработи? Може би щяха да го разпознаят? Може би още сега военните го издирваха, доволни, че най-сетне имат повод да бутнат "малкия вагабонтин" в затвора?

Всъщност Чонгкук вече не беше толкова малък - предстоеше му десети клас. Но той не бе напрегнат както останалите деца заради новите правила и промени, възложени от пълнолетния управник. Причината бе съвсем различна и много по-сложна - именно тази да не бъде разпознат.

Въпреки че на ръст Чонгкук немалко беше пораснал, а на външен вид дори бе възмъжал, нямаше как да бъде напълно различен. Унифромата му бе отново втора или дори трета употреба, а обувките - протрити и захабени. Но при все това тъмно кестенявата му коса този път бе подбрана в по-приличен и подреден вид, а бретона му се спускаше по челото по начин, който със сигурност се различаваше от онзи на хлапето Кук, което постоянно буташе дългите кичури от очите си. А на лицето му веселата и детска усмивка бе изчезнала отдавна, както и самоувереността и жаждата за приключения в погледа му. Сега в тъмните му ириси се четеше само тъга, приклещена вече цели шест години.

Цялата работа се състоеше в това, че Чонгкук се страхуваше. Досега беше прекарал времето в изгнание в Ердщадт, където всеки ден посещаваше поправително училище. Всички деца го мразеха и го отбягваха, а учителите не го жалеха и всеки ден си търсеха поводи да го наказват. В продължение на години се бе чувствал самотен и нищожен и бе трупал омраза както към родителите си, така и към проклетия си брат Сънгри.