Сърцето на Макандас

Глава 1

Пълно с изроди. Помислих си гледайки кръвнишки поробителите на Макандъс, а именно-хората.

Те убиха родителите ми, поробиха страната ни и унищожиха световете. Хората не се различаваха по нищо друго с нефимихитите. Просто ние имахме способности. И не поробвахме чуждите земи...

Отворих сергията. Стоката, която продавах представляваше Индийски платове и ориз. Най-купуваните неща.
-Добър ден, Ал!-прекъсна мислите ми Рока - една от обичайните ми клиентки, която притежаваше шивашко ателие.
-Ро! Обичайният с цвят на Индийско орехче? - попитах я.
-Не, искам да разнообразя. О, боже този не съм го виждала досега..-започна да бърбори тя, разглеждайки новите стоки.

- Да, чудесно! - За пореден път отговорих без да я слушам какво говори.
- Скъпа, температура ли имаш? Питам те дали можеш да ми отрежеш от този плат за 3-ти път и ти само отговаряш "Да, чудесно" - промърмори тя загрижено.
- Не, не. Извинявай, отплеснах  се. - оправдах се най-безцеремонно.
- Добре, че съм ти приятелка! Ще кажат, че си луда!-каза тя кикотейки се.
- Ха-ха, много смешно!-казах саркастично  аз.
-Чао, чао.-сбогува се, а аз просто кимнах и прибрах парите в малката кесия.

Рока.. Хмм..
С нея се запознахме на церемонията за почитане на умрелите във войната. Баща ѝ беше умрял, а майка ѝ, останала само с един крак. Моите родители загубиха живота си. Всички бяха почетени. Бяхме на 10 години. Бяха изминали цели 9 години, откакто видях Рока да плаче в ъгъла. Бях малка,но знех за какво тъжеше. Отидох при нея и започнах да ѝ разказвам как съм оцелявала досега и да ѝ давам съвети.Тя винаги ме слушаше.Дори и сега...Момиче на 19 години, вече отворила собствено ателие.

Прогоних тази мисъл от главата си и изпуфтях.

****СЛЕД 4 ЧАСА****
Прибирах стоката след дългият работен ден в буса. Преброих парите. 346 нокри. Добре, Алексъс, добре.

Това значи 40 нокри днешна надница. Пари за сметки, храна, дрехи...

Издишах тежко и прибрах премръзналите си ръце в джобовете на панталона си. Още един ден в работа.

Заваля. Косата ми се намокри и усещах как шляпа тежко по гърба ми. Дрехите залепнаха по тялото ми. Парите ми се намокриха,но не ми пукаше за нищо. Мислех само за онзи тъп тест. Как щях да мина 5 кръга?! А, ако се окажа зелена?! Напразно минал тест. Те са безполезни. В нашият свят всеки втори срещнат е зелен. Така мислеше и майка ми. Според баща ми всеки е могъщ и все някога излизаше от черупката си. Без значение какъв си. Той вярваше дори и в хората. Мислеше, че ще се осъзнаят по-рано какво правят и щяха да спрат. Баща ми...