Сърцето на Макандас

Глава 5

- И за какво беше да ме заключваш?! - попитах ядосана, но внимавах, защото по всяко едно време можеше да ме изхвърли от дома си.
- Ако съдя по това което си обещахме, ти трябва да ме научиш да танцувам. - каза той.
Аз се вгледах в лицето му и забелязах, че белезите му вече ги няма.
- Но, но... - запелтечих аз
- Само грим са, за да заблудят хората, защото както знаеш те може да ме заподозрат. А така, кой ще си помисли, че почти обезобразен, ще се бори за нещо повече? Те са ни изтормозвали достатъчно през годините. - каза и ме задърпа към трапезарията на апартамента си.
- Така.. Ако може да започнем! - каза той и плесна с ръце.
- А, музика? - попитах, вдигайки една вежда.
Той изсумтя отиде в другата стая.
Останах сама в покритата с прах и одеала стая. Любопитсво ми, ми изиграва лоши шеги. Благодарение на него дръпнах едно одеало. Пред мен се откри детско креватче. Цялото беше облепено в снимки и рисунки, разказващи история. Започнах да ги подреждам. И научих нещо много важно за Брейлон. След малко усетих гърба си опрян до стената.
- Какво си позволяваш?! - попита той.
- Как си могъл да го направиш...- изрекох само аз, защото все още бях в шок от това което току-що разбрах.
Бе убил брат си още като бебе.
- Не ти влиза в работата. Не ми рови из нещата. - прошепна той срещу лицето ми.

Останах безмълвна, а той се ме пусна и се отдалечи малко от мен. Вдигна вежди. Усетих лека струйка пот да се стича по челото ми. Чу се скърцане на дъските по пода.
Брат му.. Бил е лилав. Един на 1000.
Мисълта ми беше прекъсната от Брейлон.
Той се хвърли върху мен и ме сложи в детското креватче, като ме покри със старото одеало. Разбрах и без да ми казва, че трябва да пазя мъртвешка тишина.
                           ********
Бях свита на кълбо и едвам дишаща в стария креват вече поне 10 минути.
Брейлон говореше с някакви мъже. Когато разговорът им приключи, чух как Брейлон затръшва вратата и си отдъхва. Беше странно. Не можах да дочуя разговора им, но не разбирах и защо трябваше да ме крие.