Здравейте, аз съм Джордж Милър, известен и под името Filthy Frank. Станах известен с каналите си Dizasta Music, FilthyFrankTV и TooDamnFilthy в YouTube. Вече имам милиони фенове и много приятели. Един ден осъзнах, че в животът ми липсва само истинск...
Стояхме за кратко така, хванати за ръце. Минаха минута-две и аз се осмелих да попитам:
-Ами жена ви, господин Тръмп?
Доналд безизразно сви рамене и каза:
-Отношенията ми с Мелания не са добри. Имахме спор. Виждаше се, че направо ѝ излиза кръв от очите, кръв от нейната... Все едно.
-Сър, моля ви... Жена ви е чудесен човек!-възкликнах удивен-Не говорете така!
-Синко, аз имам думи, разбираш ли?Имам най-добрите думи. И за хейтърите и загубеняците няма място тук.-обидено заяви той-Моя работа са отношенията ми с жена ми.
Пусна ръката ми, стана и припряно се устреми към изхода на парка. Очевидно бях засегнал болна тема-толкова съжалявах за стореното!
-Чакайте, господине, чакайте!-развиках се обезнадеждено-Не исках да ви оскърбя!-крещя вече аз, но безрезултатно
Доналд сви зад един ъгъл и се вмъкна в бялата си чиста лимузина, която почти мигновено отпраши, оставяйки ме сам на тротоара, целия в кал.
Върнах се в апартамента си на осмия етаж, вратата вляво. Всеки ден гледах през прозореца към парка с надеждата да разпозная стройната му фигура. Всеки ден седях на мястото, където бяхме заедно за последно. Всеки ден. За daddy Тръмп.
Една вечер вечерях рамен, който по рецепта се прави за минута, но аз съумявах да го сготвя за 58 секунди.(неслучайно съм крал на рамена) Част от него, както обикновено, принасях в жертва на лорд Чин Чин.
Покледнах към тихия парк-нямаше никого. Лампите осветяваха покритите със сняг алеи. Преглътнах с мъка рамена и тогава съзрях фигура, проправяща си път през дълбокия сняг. Разгледах я по-внимателно и разпознах походката и скъпото му палто-Доналд.
Завтекох се към закачалката и набързо нахлузих розовия костюм, помолих се на Чин Чин и със замах отворих вратата. Изхвърчах на стълбището и бързо слязох по стълбите. Отворих и входната врата. Леденият зимен въздух ме удари като снежен лимон в лицето.
Помъчих се да си проправя път през замръзналите преспи. Краката ми трепереха-бях мокър до мозъка на костите си. Не трябваше да си обличам розовия костюм. Беше късно да се връщам-по средата на парка бях, а Доналд не се виждаше никъде. Бицепсите ми се покриха с тънък слой сняг. Но традицията си е традиция.
Усещах как студени тръпки си проправят път по гръбнака ми. Проснах се в снега. Топлината напусна тялото ми. Доспа ми се. Не направих опит да стана. Не исках. Без любов животът ми беше излишно препятствие пред низбежната смърт.
Беше сутрин. Усетих, че има нещо топло върху мен. Одеало. Огледах се около себе си-вече не ми беше студено. Бях в болница. В бял пластмасов стол до вратата стоеше подаръчна кошница. Дойде една сестра, която забеляза, че съм се събудил и ми съобщи:
-Ще ви изпишат до няколко дни. Цяло чудо е, че сте жив. О, ето и това!-тя ми подаде традиционния розов костюм с озадачен поглед все едно ме питаше "Защо си излязъл с това след полунощ посред зима в парка?"
Поех розовия костюм. Притиснах го до лицето си-още беше леко влажен. Служителката, очевидно леко смутена от постъпката ми, излезе от стаята. Останах сам с мислите си. За Доналд. И как по дяволите стигнах дотук.
Oops! Ang larawang ito ay hindi sumusunod sa aming mga alituntunin sa nilalaman. Upang magpatuloy sa pag-publish, subukan itong alisin o mag-upload ng bago.
