New home

Глава 10

-Накратко, Лоугън това е училището ми за мутанти. – Чарлс приключи разказа си.

-Историята определено е доста интересна.

- Стаята ти се намира в северното крило. Утре ще поговорим по-подробно за политиката на училището. – Чарлс полека докосна слепоочието си с показалеца на ръката си.

Явно усетил, че нещо странно се случва, Лоугън запази мълчание. Въпреки това той с интерес наблюдаваше жестовете на професора. Изведнъж той долови позната миризма. Уханието ставаше все по-силно. Той се огледа, но човекът, който излъчваше тази миризма го нямаше сред малкото хора в просторното фоайе.

-Алекс, ето те и теб. –професорът се усмихна и посочи с ръка към русокоското.

-Алекс Съмърс, приятно ми е. – той подаде ръка на Лоугън.

Сетивата на Лоугън се побъркваха. Не беше срещал това момче никога през живота си, но му се струваше познат. Не самото момче, а миризмата, която излъчваше. Тази миризма можеха да доловят единствено животинските сетива на Лоугън. Това бе само една малка част от мутацията му. На база обонянието си той усещаше хората, емоциите им и също дали казват истината или лъжат.

-Лоугън. – чернокосият не пое подадената му ръка. По лицето на Алекс се изписа изненада, която той ловко успя да прикрие от погледа на професора.

-Отивам в стаята си.

-До утре. – отвърна професорът, но Лоугън дори не отговори, а се запъти към стаята си.

Трябваше да се махне от професора и странния русокоско. Заради застрашителното му изражение, никой от другите мутанти не се изпречи на пътя му. Не му отне много време, за да намери стаята си. Щом затвори дебелата дървена врата, той си отдъхна спокойно. Бе тук само няколко часа, а вече се чувстваше изморен от всичките преструвки.

-Мисията си е мисия. – каза го едва доловимо докато оглеждаше стаята.

Помещението не бе много голямо. Имаше голямо легло от скъпо дърво, нощно шкафче с лампа и голям прозорец, прикрит зад плътни бежови завеси. Лоугън се просна на голямото легло и въздъхна блажено. Клепачите му натежаха и не след дълго се унесе в спокоен сън, присъщ на хората с чиста съвест, но съвсем необичаен за човек като него.

Кийра

Оглеждах голямото имение, вървейки по алеята на главния вход. Градината беше прекрасна дори и на тъмно, а семплите светлини я превръщаха в кътче от рая. Имението се намираше в центъра на тази приказна градина. Сградата приличаше на средновековен замък. Много от прозорците бяха тъмни, но някои все още светеха. Запленена от величието на тази сграда, не усетих как стигнах до вратата на имението. Портата, направена от орехово дърво бе богато орнаментирана с дърворезба. Тъкмо щях да почукам, когато за моя изненада видях звънец от дясната ми страна. Натиснах звънеца и зачаках някой да ми отвори. Не след дълто вратата полека се отвори и чифт сини очи срещнаха моите.