New home

Глава 11

-Защо си тук,Рейвън? Мислех, че вършиш мръсната работа на Страйкър някъде другаде.

Видимо спокоен Лоугън се бе отдалечил от Рейвън и сега седеше на голямото легло. Рейвън стоеше с гръб към него пред малкото огледало, любувайки се на тъмносинята си кожа и червената като огън коса. Лоугън огледа стаята и погледът му се спря върху Рейвън. Познаваше я от няколко години. Тя дойде в „Програмата" може би няколко месеца след него. Не му трябваше много време, за да разбере, че имат доста общи неща. Рейвън не понеше миналото си, също като него. Това, че бяха лишени от спомените си и зверствата, които вършеха като отряд, ги бе превърнало в безчувствени животни. Скоро крехкото им приятелство прерасна в гореща авантюра, която завърши с неприятен край, когато Лоугън реши да напусне отряда, сформиран от „Програмата". Сега, след толкова време, я срещаше отново.

-Разбирам, че не си ме виждал от много време, но ще те помоля да не ме гледаш така. – тя се засмя, а Лоугън осъзна,че я е гледал твърде дълго и отклони погледа си.

-Не отговори на въпроса ми.

Тя седна до него. Приближи лицето си на милиметри от неговото. Жълтеникавите ѝ очи срещнаха неговите.

-Тук съм, защото Страйкър ме изпрати да те наглеждам. Да кажем, че ти няма пълно доверие и си все още на изпитателен срок. Отново ще работим заедно, като в доброто старо време. Липсвах ли ти, Лоугън? Защото ти на мен определено. – тя приближи устните си към неговите, но той се отдръпна.

-Май е време да си вървиш. Тук си под прикритие. Не забравяй това.

Тя стана от леглото и се запъти към вратата. Синкавата ѝ кожа стана бледа, а червената коса – къса и руса. Женските извивки се замениха от мускулести рамене и тесен торс. Рейвън, преобразена отново като Алекс Съмърс напусна стаята, оставйки Лоугън сам с мислите му.

...

Кийра

Слънцето погъделичка очите ми, карайки ме да се събудя. Станах и се приближих до големия прозорец, който се намираше от лявата страна на леглото ми. Бях забравила да спусна завесите и сега слънцето огряваше цялата стая. След като се приведох в приличен вид реших, че е време да разгледам училището и на светло. В главата ми нахлуха спомените за Чарлс. Трябваше да говоря с него относно думите му, че сме в опасност. Затворих вратата на стаята и се озовах пред дилемата накъде да поема. Коридорът се разклоняваше, а напред – назад сновяха много млади хора. Видях едно момиче и реших да я заговоря.