Страшно лято

Звездите!🌟☄️

  Лък!
  Докато подсъзнанието ми не спираше да повтаря тази дума, аз се опитвах да се овладея. Защото ако продължавах да гледам този лък, следващият щеше да бъде забит право в мозъкът ми.  Но не беше в силите ми. Да знам, че има някой, който се опитва да отнеме живота ми в тази уж много безопасна гора, беше повече от шокиращо.
  Но имам ли друг избор освен да побягна? И как по дяволите мога да избягам с този крак!?
  И най-интересното беше как всичко това ми мина през ума за няма и три секунди.
Веднага след като се овладях започнах да тичам. Беше трудно. Подскачайки, търсейки нещо на което да се облегна. Но най-гадното от всичко това, беше болката, тя просто беше непоносима. Но сега е момента в който аз трябва да съм по-силна от всякога.
Продължавах да тичам. Не знаех от какво бягах, но трябваше. За част от секундата аз се обърнах назад за да видя нещото от което бягах.
Зад мен нямаше никой.
"Да спра ли? " питах се.
Спрях и започнах да се оглеждам.
-Кой е там?-изкрещях се аз. -Има ли някой, по дяволите? - бях ядосана и изплашена.
  Когато го казах, забелязах бързо движение близо до едно далечно дърво.
-Кой е там?
  Боже, да побягна ли?  Гледах към мястото и се опитвах да видя този, който ме гони. И да, видях главата и лявото му рамо, останалата част от тялото му беше скрито зад дървото.
  Беше странен или странна, не бях сигурна.   Косата му беше рошава и мръсна. Дори и от това разстояние можеше да се разбере.
-Кой си ти?
  Не каза нищо, а вместо това продължи да ме гледа.
  Известно време ме гледаше, аз също. Докато не извади на показ оръжието си-малко ножче.
Още в мига в който видях ножа аз започнах да тичам. Тичах на зиг заг за да не успее да ме уцели. От едно дърво на друго, за да не падна, заради ранения си крак.
Чувах тежките му стъпки зад себе си. Не беше толкова близко, но знаех, че ще ме настигне бързо. Трябваше да измисля нещо друго освен жалко да се опитвам да избягам.
Често падах и затова тичането беше трудно. Щеше да ме настигне. О, Боже!
Изморих се и трябваше да спра. Погледнах назад за да бъда сигурна, че не е сменил посоката си за да ме разиграе. Да беше там и тичаше с много по-бързи крачки от мен. Ще ме хване!
За мой късмет обаче, видях едно много ниско дърво с провиснали клонки, които криеха стъблото му. И се промуших до стъблото му. Надявах се, че не се виждам и не ме е видял, че се крия тук.
Седнах и се облегнах на стъблото. И започнах да плача. Чак когато сълзите ми започнаха да се стичат по бузите ми разбрах, че цялото ми лице е одрано, защото при всяка сълза ме болеше лицето. Страхувах се, за живота си. Страхувах се за това, че ще бъда разделена от любимите си. Защо ме гонеше? Сам ли е?
Докато тихо седях там, го видях да се доближава към дървото. Сложих ръка на устата си за да спра звука от хълцащия си плач.
Стоеше пред дървото и се оглеждаше. Побиха ме тръпки, когато се сетих за възможността да погледне зад клонките на дървото. Но за мой голям късмет, той продължи напред. Спасих ли се?
  Сигурно след около половин час аз вече се бях уверила, че преследвашият ме човек го няма и реших да излезна от малкото си скривалище. Когато излезнах вече беше тъмно и страхът ми се увеличи двойно. Беше близо 20:30, а аз бях САМА в гората с ужасно много наранявания. Огледах се из гората и когато обърнах главата си на ляво усетих ужасна болка в рамото си. Докоснах леко с ръка мястото на болката и ме заболя още повече. Но имаше нещо. Боже, нож! Онова малко ножче, което държеше сега е забито в рамото ми. Намерил ме е! Обръщам се кръгом на ляво и започвам да оглеждам гората и в същото време се опитвам да изкарам ножа от рамото си. И го виждам, стои надалеч от мен и ме гледа. Просто стои и ме гледа.
Не мога да продължа да стоя така и да го гледам, затова се обръщам на другата страна и започвам да тичам. Тичам, тичам и тичам без да гледам назад. Без да спирам. Цялото тяло ме боли ужасно много, но не мога да спра. Не и сега!
Усещам, че сякаш спринтирам, но сигурно съм бавна като костенурка. "Давай, Си! Ще успееш!" Казвам си. Тичам от половин час (следя времето от телефона, имам батерия само за това) и вече се предавам и спирам. Нямам си на представа дали ме преследва или не. Спирам и за първи път от половин час насам аз поглеждам назад. Няма го! Боже, няма го! НЯМА ГО! Оглеждам се още повече и не го виждам никъде. Оставил ли ме е?
Сещам се, че сега нямам време да се зарадвам, а трябва да намеря Ричи.
Толкова е тъмно. Не виждам нищо друго освен ярките звезди на небето. Гледам ги и сякаш те гледат мен (странно нали? Звезди да гледат човек😂). Сега като се замисля най- хубавото нещо, което ще видя на този свят е това небе с тези звезди. Някак те успяват да ме успокоят. Студено е, но сякаш с техния блясък се стоплям. Може би заради умората, но си отпускам тялото под тези звезди и падам на колене, но съм вдигнала брадичка така че погледът ми да е насочен нагоре. Затварям очи, но дори клепачите ми не могат да спрат блясъка на звездите, тези малки звездички ми напомнят на всяка Коледа със семейството ми. Сякаш тези звездички са лампичките на огромната елха на двора на къщата на баба и дядо. Боже, толкова ми липсват! И как се сетих за тях?
Сякаш усещам, че започвам да полудявам и бавно си отварям очите излизайки от спомените си. Ставам възможно най-бавно и тръгвам да търся Ричи. Трябва ли да викам за помощ?
-Хей! - извиках трудно. Гърлото ме болеше от плач и толкова много писъци.-Тук съм!
С малка надежда аз продължавах да обикалям из гората за следа от моята тълпа. Но нищо! Нищо!
Вече ми бе писнало. Изморена съм и кракът и рамото ме болят ужасно много, главата ме боли и на всичкото отгоре не съм яла нищо.
  Но продължавам, като не спирам да си казвам, че мога да успея.  Вървенето не помага, защото съм бавна и с последни сили аз започвам да тичам.
   Тичам с боси крака по клонки и камъчета, които нараниха краката ми. И идея си нямам къде съм ги загубила. Вероятно в локвата кал в която преди известно време паднах. Тичам, тичам и тичам може би бавно, но така се чувствам по-добре, по-бърза и това ме успокоява.
  Както тичам изведнъж някой ме хваща отзад и аз започвам да викам, ритам и удрям. И изведнъж чувам как някой леко ми прошепва:
-Си, спокойно! - гласът е много познат.
  Обръщам се, а ръцете му още стоят на кръста ми. Поглеждам го в лицето и ми отнема време да разбера кой е.
  -Ейнджъл? - питам учудено. Боже, да това е той! Как ме е намерил?
-Аз съм, Си. Аз съм! - каза като допря чело на моето. - Помислих си, че съм те загубил. О Боже, ти си тук! - каза и взе лицето ми в ръцете си и ме гледаше много странно. Очите му бяха насълзени.
А аз, бях като хипнотизирана.
-Т-той ме преследваше! И-имаше нож! Г-гонеше ме! - говорех несвързано и провлачваха някои думи. Не го гледах в лицето, а някъде настрани и ръцете ми бяха пред лицето ми треперейки силно.
-Сиара, спокойно, тук съм! Успокой се! - опитваше се да ме успокои. Аз поклатих глава като продължих пак да му повтарям тези неща и той ме прегърна. Главата ми беше върху гърдите му и чувах, как сърцето му биеше лудо. Той галеше разрошената ми коса и шъпнеше думите "спокойно, до теб съм".
  Аз се отделих от него и пак продължих да му говоря за крака си, за кръвта, за капана, а ръцете ми бяха върху гърдите му, а неговите вече върху лицето ми близо до врата. Докато аз му говорех и клатех глава, той не спираше да ми повтаря, че трябва да се успокоя и когато аз не спрях той се доближи към мен. И ме целуна. Точно в този момент една сълза се стече от окото ми.
-Спокойно, моля те! Успокой се! - рече и ме прегърна.
Усещах как ми се затварят очите и заспивах. Усетих как ме взима на ръце и вече се чувствах в безопасност.

————————————————————

Здравейте!😄

Извинете ме за закъснението, но пък за сметка на това главата е по-дълга от обикновено.

Надявам се да не ви стане скучно.

Извинете ме за правописните и пунктоационни грешки.

Благодаря за отделеното време!🙏🏻