Страшно лято

Бензиностанция!⛽️

-Си, събуди се поспаланко!-Ох, този Том!
-Стига си ми крещял на ухото!
-Имаш ли си на представа къде сме сега и колко е часът?
-В твоята кола, пред Ричи и часът е 06:00. Нали?
-Хах...-засмя се и продължи-... Даже не си усетила, че карам.-Отворих си очите, бях на задната седалка и се промуших отпред и той продължи- Намерихме бензиностанция и часът е 10:00.
-О, Yoku yatta!-(много добре)
-Харесваш ми когато говориш на японски.
-Аз винаги ти харесвам.-казах и го целунах по бузата. Приятели сме от четиринадесет години и ако броим, че сега сме на шестнадесет, познаваме се от две годишни, нямам никакво намерение да разваля това приятелство. Целувката не я преувеличаваме и излизаме.
-Добро утро!-казвам на всички. И всички ми отвръщат.
-Добре ли си?-пита ме Ан.
-Ако закуся ще бъда.- слагам една фалшива усмивка защото въобще не съм добре, но тя не разбира маската и ме побутва леко по рамото с нейното си рамо.  Поглеждам към бензиностанцията. Бая старичка сграда.
-Работили някой тук?-питам аз.
-И аз това се питах.-казва Пийта.
-Нека видим.-обажда се Браян.
  Тръгваме всички като в филмите към сградата. Кой с слънчеви очила, коя с къса поличка. Приличаме на популярните задници в училището. Ейнджъл и аз сме най-отпред. Винаги във всичко съм първа. Защо? Мен най-много ме е страх! Увивам ръката си около неговата и му прошепвам:
- J'ai peur!-(Страх ме е)
Усмихва ми се и вплита пръсти около моите. Той бутна вратата и тя се отвори. Влезнахме.
-Има ли някой?-попитах предпазливо.
-Здравейте, младежи.-каза един стар мъж. Изскочих когато го чух, а Ейнджъл стисна ръката ми по-здраво. - Какво търсите тук?
-Здравейте, господине-подхваща разговора Ейнджъл- ъъъ... Зареждате ли гориво и продавате ли храна?
-Гориво да, но на повечето от храните годността им е минала.-оглежда всички ни и когато поглежда към мен-изтръпвам. Стискам толкова здраво ръката на Ейнджъл, че вече започвам да си мисля, че спирам кръвта му. Мъжът навежда глава сякаш ме преценя, оглеждам се да не би нещо да съм с неприлични дрехи, но не, бели кецове, къси дънкови панталони, бяла тениска-както обикновено. -Хей, ти!-посочва към мен. Вдигам показалец към себе си и той кимва. О, Боже, ще ме заговори. Не! Не! Не! Не съм готова.-Даяна ти ли си?
Какво? Знае името на майка ми? И толкова ли си приличаме? МИЛИ БОЖЕ!
-Даяна Джеферсън?-питам аз. Дали й знае моминското име. -Даяна Браун?
-Да, да май така ти беше фамилията.
-Дъщеря съм й.
-О, тя има дъщеря! Съжелявам! Аз... Аз. Няма значение.
-Не, не кажете. Моля ви!
-Насаме!
Кимам. Томое слага ръката си на рамото ми и прошепва:
-Да дойда ли?
Поклащам глава като се опитвам да кажа: няма нужда.
Всички излизат и мъжът ми показва място където мога да седна. Сядам и той започва:
-Не знам дали трябва да знаеш.
-Мисля, че трябва.
-Не знам... Беше преди години... Преди около двайсет години...
-Майка е идвала тук преди?
-Три лета поред. Идваха тук. Преди до тази бензиностанция имаше малък хотел... Тя беше прекрасен човек!
-Тя Е прекрасен човек!
-Прекъсваш ме.
-Извинявай.
-И докъде бях стигнал.... А, да. Първата година като дойде, промени целият ми живот. Аз... Виж момиче, не мога да говоря така отворено като знам, че си й дъщеря.
-Мисля, че няма проблем. - Но имаше. Не можех да си я представя при този мъж.
-Бях на осемнадесет, а тя на седемнадесет. И я обикнах. Беше лудо момиче! Разхождахме се. Цяло лято бяхме заедно. И когато си тръгваха ми каза, че ще дойде пак и така стана. Продължи да идва още две години. Но след това спря!
-Защо?
-Прати ми писмо. Пишеше, че е била на път да се омъжи. Най-вероятно за баща ти.  И така, твоята майка беше първата ми любов. Странно нали?
-Не знам!
-Е, виж ме сега с някаква женичка и двама сина.
-Страхотно!
-Е, това е!
Мама! Моята майка! Мъжът беше по нисък от нея. Както и да е. "Забрави" казах си.  Излезнахме и Томое хукна към нас.
-Тоя май ти е гадже.-прошепна ми тихо той.
-Нещо като брат.
Том спря пред мен и ме огледа, после огледа мъжът.
-Деца, по-добре си тръгвайте от тук. Опасно е!
-Защо?-попита Ейнджъл.
  Мъжът закопча въображаемия цип на устата си.
-Ясно.-обади се Пи.
-Но сме тук още тринадесет дни.-каза Оливия. Мъжът я погледна с ужас и тя се мушна в прегръдката на Стивън.
-Къде?-попита той.
-В колибата на Джеферсън. -казах аз.
  Мъжът побеля от ужас. Какво криеше? Защо криеше?
-Деца, повтарям "опасно е" !
-Ако говорите за мечки имам пушка.-обади се Ейнджъл. Пушка? Не пистолет, а ПУШКА! Погледнах го въпросително. Разбра, че го гледам и продължи-Да, за всеки случай имам пушка.
-Дръжте пушката при себе си. -Каза мъжът.
-Мечки ли има?-Попита Ан.
Мъжът пак направи знак за- не казвам.
-Благодаря, господинн...-не знаех името му и затова зачаках отговор.
-Картър!-представи се той. Само фамилия. Нищо друго.
-Благодарим господин Картър.
  И тръгнахме за колибата. Аз седях на задната седалка, а Томое караше. Говорех с Ан по устни. Бяха зад нас.

————————————————————
Благодаря за отделеното време!🙏🏻