През Девет Планини В Десета

Събирането

Когато прекрачих прага на хубавата вила на Съни, очите ми се заковаха за него. Беше необикновен и му личеше неистово много. Косата му беше черна и разрошена, носеше по-голям номер суитчър от своя и отдолу стърчеше червена карирана риза. От лицето му струеше спокойствие и интелигентност. Почувствах се като в безтегловност. Не е ли уникално какво могат да правят хората с присъствието си? Не е ли уникално как всички си влияем, сякаш сме частици от добре построена машина?
Запознах се с всички непознати лица в стаята и побързах да се наместя на масата. Бях най-малката на това събиране, но всъщност възрастта никога не е била проблем. Чувствах се по-удобно с хора, които са по-възрастни, защото можехме да проведем по-задълбочени разговори. Винаги съм усещала приказките с наборите си като повърхностни или преувеличени. И на подобни места като сега, с подобни хора, сякаш излитах от тялото си. Прекрасно чувство. Прекрасно.
Заприказвахме се всички първоначално за новия проект на Съни - нашата домакиня. Тя беше студентка за първа година и учеше драматургия. В екип от университета беше разпределена с момиче и момче. Лила и Роко.
Това беше той. Роко. Момчето, което носеше душата си, заедно с цялата чувственост и мисъл, като аксесоар. Все едно му беше присъщо да е толкова истински и гол пред другите.
Нямаше как по време на разговорите да не поглеждам към него. Беше твърде интересен. Изучавах движенията му, как устните му се разтягат, докато говори, как отпива от бирата си и закача Лила, която беше тиха в началото и с която се запознах по-късно по-основно.
Носеше си пликче с тютюн, който старателно навиваше в тънки бели листчета. За първи път виждах това. Всички около мен просто си купуваха цигари от някое магазинче и бързаха да ги изпушат. А той... той сякаш се наслаждаваше на всяка секунда, в която нежно го увива, после бавно пуши.
Срещу мен седеше Настя, която беше лъчезарна, вихрена и уверена както винаги. Обичаше да говори и да защитава думите се. Личеше й колко е умна, но не го натикваше в лицата на другите. Беше някак толкова лека и приятна, като бриз, като пеперуда, която прехвърча. Но я бях виждала ураганна, помитаща и смъртоносна. Просто това беше Настя.
И отначало не забелязвах. Не ми правеше впечатление как Настя и Роко си хвърлят по някой поглед, как тя му дава да пуши от нейната цигара, как постепенно се приближаваха, докато накрая не седяха един до друг. Никакво впечатление. Стана толкова плавно.
Някак разговорът се проточи във философски теми и се образуваха два фронта. Роко на единия, Ясен на другия. Лила, която отначало беше мълчалива, се оказа яростен защитник на тезите си и тя и Ясен успорваха думите на Роко и Настя, заела неговата страна в спора. Крещяха и настояваха, но беше забавно. Беше забавно да гледаш как човек говори за нещата, в които вярва, и се опитва да ги обясни и на друг. Включих се на няколко пъти, понякога гледната точка на Ясен и Лила ми се стори по-вярна, после тази на Роко и Настя.
Но и тогава бях привлечена от начина, по който Роко говори. Говореше с такава лекота за неща като морал и душевност. С такава вяра. А Настя даваше примери, показваше нейната страна от тезата, отпиваше водка и правеше забележка на Ясен, че крещи твърде много.
И тогава го видях. И двамата бяха заети да оспорват и разискват, но видях ръцете им, хванати под масата.
Почувствах вълна от интимност. Той леко галеше с палеца си кожата на китката й.
Точно в този момент се зачудих - само аз ли бях забелязала това? Всички други се държаха както обикновено. Само аз ли усещах вълните, които излъчваха те двамата? Стаята като че ли стана тясна и задушена с емоции. Но бях прикована на място и нямах против да умра от подобна смърт - задушена от любов. Та дори и нечия чужда. Любов.