Големият френски прозорец беше широко отворен, така че хладният сутрешен въздух лесно се промъкваше на талази към мен. Примамливият му вик ме зовеше „Ела! Ела!", а ароматът на прясно окосена трева дразнеше обонянието ми. Беше се премесил с мириса на прах, който се вдигаше от асфалта всеки път след кратките, но жестоки сутрешни дъждове. Сякаш по график небето вече за седма сутрин изцеждаше черните си купести облаци и като из ведро едрите капки измиваха и най- малките следи от суша. Юли. Що за дъждовен юли беше това? Приближих се към парапета и се вгледах. Възрастен човек с бяла сламена шапка съсредоточено въртеше педалите на стар планински велосипед. Зад него малко момиченце с куче мъкнеше две пазарски торби и от време на време се обръщаше назад, махайки към майка си ухилено. Внезапно гледката ми се скри от голям черен мерцедес, от който се изсипаха няколко костюмари. Двама, от които завидно по-едри. Изби ме на смях незнайно защо.
- Калахар, кафето? - погледна ме Джеп накриво, отправил смахнатата си, навъсена физиономия към празните ми ръце. - Прекрасно, още не си го направила.
Побързах да се изнижа, клепайки на парцали. Тъпото кафе- знаех си, че забравям нещо. Сега трябваше да съм по - бърза и от вятъра, което Бог ми беше свидетел нямах идея как ще стане. Запретнах ръкави и включих машината. Внезапно гузната ми съвест се изпари. Нямаше нищо по- приятно от правенето на кафе. Машината жужеше мелодично, а топлата течност разнасяше благоуханието си из тясната стаичка. Том обичаше първото си кафе точно, както и аз - горещо, горчиво и чисто. Второто пиехме с мляко. А третото винаги деляхме- което беше нашата малка тайна. Засмях се, докато го мислех. И изключвайки машината, с усмивка на уста, се запътих към асансьора също толкова забляна, колкото и преди малко.
- Калахар, трябва да направиш още седемнайсет кафета- спря ме по средата на пътя Джеп.- Едното, от които да е със седем бучки захар и мляко. Останалите- чисти. И занеси това горе- на бюрото пред мен тупна една камара стари книги и хвърчащи листи- Имаш десет минути. Хайде, побързай!
Моляяя! Седемнайсет нови кафета? Що за нормален човек очакваше да направя седемнайсет кафета и да стигна до единайсетия етаж за десет минути. И докато го проклинах на ум, вече приключвах с петото кафе. Налагаше се да изсипя още от черните, заоблени зрънца на Робуста, за да презаредя машината, което естествено не протече, както беше планувано. Изтървах крайчеца за секунда и пакетът ми се изплъзна - напълно достатъчно, за да посипя целия под. Но дори това не можеше да се нарече изпитание в сравнение с факта, че трябваше да натъпча седем бучки захар в два пръста кафе. За мое огромно щастие захарта се топеше бързо в горещото съдържание на чашата, а няколко капки мляко оправяха положението. Когато приключих и наредих целия порцеланов сервиз на таблата, оставаха още две минути. Нямаше смисъл да се самозаблуждавам само чакането ми пред асансьора отнемаше повече време. Затова се задвижих спокойно и внимателно. Когато стигнах до фоайето, ми се прииска да се върна обратно. Двама идиоти бяха запушили пътя към асансьора и спореха ожесточено за нещо.
