3.
Вървях на два метра след Лис и умряло бутах пазарската количка. Старите колелца скърцаха. "'Агхх... щяха да ме подлудят. Мразех, когато всичко е скапано. " каза киселото ми аз. И точно, докато си го мислех, усетих как ластикът ми се разхлаби и три нагли кичура се изхлузиха пред очите ми. Издухах ги нервно, но те пак се върнаха. Импулсивно сбърчих нос, изключвайки, че лицето ми беше изгоряло.
- Ауч- проклех се наум, задето все го забравях.
После вдигнах глава, за да видя как Лиса търчи към мен с две кутии – една корнфлейкс и една мляко. Изпрати ги с един удар право в целта. И хвърли себе си в същата посока. Облегна корем на грешния край на пазарската количка и забута към мен, набирайки скорост. Закрачих на заден с широко отворени очи, хванала здраво дръжката. Откачалка- гласеше погледа ми.
- Някой май е крив – усмихна ми се сладко. – О, хайде де. Не се цупи. Отпусни се и вдигни крака назад! – сияеше като слънцето. Някой път й се чудех как го прави. Беше ярка дори през най- тъмните нощи.
Затова я послушах. Отпуснах тялото си. Опънах крака назад и изпънах ръце напред. Почти летях, а тя упорито тикаше количката от грешната страна, но с всичка сила. После я видях как зае моята поза. Хвана ръцете ми за лактите и ме подтикна с поглед да последвам примера й.
- Нашата песен – ухили се насрещу мен и запя заедно с радиото, което звучеше из целия магазин – When you leave my colours fade to gray. Numa numa iei, numa numa numa iei. Every word of love I used to say. Now I paint it everyday...
И докато се усетя си тананиках с нея. Бяхме като птици. Луди и свободни. Боже, знаеше как да изтрие всяка капка негативизъм, навлязъл в тялото ми, само за секунди.
- Хей, момичета – охраната ни подгони. Очаквах да спре засрамено, но тя забута все по-силно, докато не се забихме в една от стените. После се просна на земята и започна да се хили.
Охранителят ни беше настигнал, но дори той нямаше сърце да спре живия й смях. Наблюдаваше ни. Бяхме се прострели на студените теракотени плочки като грозно окачено пране и непокорно се шавахме наляво- надясно. Гърлата ни се деряха, а лицата ни бяха почервенели. Емоции, емоции, ах, колко много от тях. Устните ми се бяха разпънали, а гласът ми кънтеше из цялото помещение. Разни хора се бяха спрели да ни позяпат. Явно бяхме интересна гледка.
- Приличаш на домат- обявих из между истеричния си смях и побързах да си поема въздух.
- Трябва много сериозно да си поговоря с вас госпожички – прекъсна ни този път висока, кльощава блондинка с грозни очила и тринайсет сантиметрови токове.
Извъртяхме очи синхронно и пак започнахме да се хилим. Бяхме толкова добри в това. Винаги намирахме точния момент, винаги четяхме мислите си преди да ги изречем на глас, винаги измисляхме една и съща простотия, която перфектно решаваше проблемите ни. Само видях как посяга към банкнотата зад кейса си. Беше достатъчно, за да грабна млякото и мюслите, които сега бяха заедно с нас на земята. Последва най – бесния спринт, който някога сме правили.
- По нашия път – изкрещя тя и двете едновременно завихме на следващата пресечка.
После се спогледахме към ескалатора, докато тичахме. Ние бяхме на приземния етаж, а той беше само в една посока – надолу. Беше прекалено напрегнато, за да чакаме асансьора. Нямаше време за другия изход – твърде далечен за нас, имахме само една опция. Още, когато избрахме този изход, ни беше ясно какво ще трябва да се случи . Закрачихме по ескалатора бясно. Той ни дърпаше надолу, ние бягахме нагоре.
- Темпото е Убиец – изплезих й се на последното стъпало точно преди да се залепя за земята, но уви – тя ме хвана.
- Какво ще правиш без мен, Сара .
Когато стигнахме каса №9, тупнахме покупките на поточната линия. Там беше Мат. Харесваше я и го показваше доста открито. Затова се направи, че не забелязва що за простотия сме направили пак и набързо маркира продуктите. Лис му тикна парите в ръцете и двете изхвърчахме с попътен вятър към изхода.
- Задръж рестото – обърна се към него преди да излезем и му намигна.
Продължихме да потичваме бавно, колкото да поддържаме темпото, докато не се убедихме, че напълно се изгубихме от погледите им. Бяхме навлезли навътре в един от най- големите паркове. Тревата беше зелена. Много зелена. Прекалено зелена, чак наситена. Сякаш някой художник беше изстискал десетки различно еднакви цветове от малките си
маслени тубички. И после ги беше размазал навсякъде. Сякаш дори въздухът дишаше в зелено. Жива картина. Трябваше да запомня това място и да идвам по- често. Беше толкова спокойно за разлика от шумните градини на парка, в които бях попадала. Нямаше отрупани пейки, крещящи деца, запалени цигари и оживени разговори. Чуваше се само буйната вода, плющяща с всичка сила. Миниатюрен водопад разливаше водите си.
- Мини водно чудо – каза Лис с изтънено гласче и прехапа долната си устна. Засмях се и оставих млякото и мюслите на тревата.
Беше красиво. Кого заблуждавам, беше неземно. Започнах да се въртя около себе си, около оста си. Като мъничка планета. Замислих се. Всичко беше толкова голямо и толкова малко едновременно. Лиса последва примера ми. Захвърли всичкия си багаж на земята и разпери ръце. После се пуснахме по тревата като пумпали, временно изгубили път и посока. Виждах само едно голямо цветно петно. Синьо, черно, бяло, ЗЕЛЕНО. И отново. Нямаше време, пространство, нямаше проблеми – всичко беше само цветове. Кратки, но красиви цветове. Когато главата ми тотално се отвинти, се проснах на земята до нея. Господи, откога беше там. Започнах да се смея. Винаги работеше. Мислите ми за кратко изключваха. Сякаш бях намерила кратък бъг на тежка компютърна система. За момент като с вирус спирах всички онези дребни движещи се мои версии, които се разхождаха в съзнанието ми и ме задвижваха.
- Погледни водопада! От тук изглежда различно.
- Сякаш небето се разтапя и пада тук на земята. – залазих към него на четири крака без да ми пука, че зелената трева рисува по белите ми памучни панталони.
Когато се надвесих над водата се усмихнах. Виждах собствения си облик, украсен с кристалните вълнички.
- Колко си разкривена само – каза, когато се приближи. - Приличаш на себе си сутрин рано.
- Алис Кристъл Стоун, затвори си голямата устата! -изправих се.
- Или какво Елизабет Алесандри Калахар?
- Или ще те удавя – засмях се злорадо я потопих без да ми мигне окото.
- Мразя те – каза и ме оплю с водата, която беше нагълтала.
- Сега поне вече е триатлон. С малко въображение това ще ни е плуването. Имаше и бягане, и колоездене...
- На това ли му викаш колоездене – изпръска ме, докато излизаше. – на това му се казва количкоездене. И към него върви и летене. Така че не ти е никакъв триатлон. Multitasking най- добре го описва – подаде ми ръка да се измъкна, събрахме си нещата и закрачихме към вкъщи.
Няма що, пак бяхме център на внимание. Нещо ни ставаше навик напоследък. След нас се спускаха мокри следи. Белият ми анцуг се влачеше по земята и в краищата си вече далеч не беше бял. Сутиенът ми прозираше. Косата ми беше като ония парцали за подсушаване на под, а лицето си оприличавах на грозен гротескен акварел от времето на експресионизма в Германия. Гримът ми беше станал прочут художник, защото мамка му, трябваше да си призная, ако ние бяхме изложението, а аз картина, е, имахме доста посетители.
- Сара, закъсняваш за работа – извика изведнъж Лиса и бас държа, че си спечелихме още съгледвачи. После хвана млякото и мюслите, погледна ме окуражително и ме избута надясно. – От там ще ти е по- пряко. Хайде. Тичай.
- Ще ти пиша по- късно – послушах я. Затичах се, колкото ми силите държаха. Уловила бях само телефона си и нищо друго. Дори ключове не бях успяла да взема.
