Let Me Live (EXO- Sehun)

1 част.

Началото на учебната година. Най-мразеният ден от всички ученици. Добре де, почти всички...
Вероника се събуди още преди алармата на телефона ѝ да я събуди, защото нямаше търпение да започне да учи. Тя буквално бе зубъра на класа, но също така и не разговаряше с никого. Бе адски стеснителна и винаги се извиняваше, дори и да не е виновна. Винаги мачкана от света, загубила жизнеността си, усмивката и желанието за живот. Само ученето я успокояваше. Но не.. това не е главната героиня на нашата история...
---
-Ейприл Блосъм! Ела веднага тук!- крещеше старица със бастун, но наоколо не се виждаше никой..
-Какво искаш от мен?- попита Ейприл и колебливо встъпи назад, отдалечавайки се от старицата.
-Отново си убила човек! Ти девствен призрак!
-И какво от това? Да не си се загрижила много за тях?
-Ела! ВЕДНАГА!
Младият призрак послвдва старицата до къщата ѝ и влязоха вътре.
-Казах ти да спреш да обладаваш хора! Твърде опасно е!
-Оооо стига... искам да се отърва. Минаха 2 години от смъртта ми а след няколко месеца ако не намеря жизнения мъж и не го убия, ще се превърна в тъмен ангел!
-Ако попаднеш в тяло съвпадащо на твоето можеш да останеш завинаги в него!
-Ооо я стигаа. Това е невъзможно..
---
Вероника вече бе стигнала на училище, но първият човек когото видя бе Сехун..  Тя бе влюбена в него още от 2 клас, когато той и родителите му се изместиха да живеят в нейния град. Никой не знаеше дали е китаец или кореец понеже никога не говореше за това. В началото той бе единствения приятел на Вероника. Не дълго, след като се измести в града, стана доста популярен в училище и започна да я игнорира.
Вероника без да иска залитна и настъпа Сехун.
-Какво правиш по дяволите! Гледай къде вървиш.- разкрещя се той.
-Аз...аз.. съ-съ-съжалявам. Наистина много съжалявам.
-Никога няма да се промениш. Радвам се, че вече не общувам с теб. Кой би искал да е приятел с някой който се извинява постоянно. Чудя се дали знаеш друга дума освен ”извинявай” и онея глупости които разказваш на учителите, за да ти пишат високи оценки.
-Аз...
-А сега се разкарай от пътя ми.
---
Ейприл обикаляше из града и се опитваше да си спомни как по-точно бе умряла. Помнеше само датата- 21 ноември 2014г. Оставаха ѝ още няколко месеца. Тя трябваше да направи нещо, защото не искаше да се превърне в тъмен ангел.
-Трябва да направя нещо! Трябва по-бързо да намеря жизнения и да го убия!- изкрещя тя и се огледа наоколо.Видя момиче седящо на една пейка с няколко учебника в ръка. -Ще се заема с тази.- каза и облада тялото на момичето.
----
Сехун се бе облегнал на скъпата си кола и оглеждаше новите ученички.
-Хареса ли си някоя? -попита го Мейсън, най-добрия му приятел.
-Все едни и същи: къси поли, токове, прически... омръзна ми от такива. Искам нещо ново. Тези момичета са идеални, но само да една вечер..
-А ти какво търсиш?
-Търся някакво момиче, за което момчетата, гримовете и секса не са най-важните. Тъся момиче, за което уроците са важни, което знае какво точно иска да постигне в живота..
-Ти току що да не описа Вероника Купър?- каза Мейсън възмутено и се засмя подигравателно.
-Не.. Вероника е прекалено срамежлива... постоянно се извинява.
-Това момиче има проблеми...може да страда от шизофрения или да е канибал, който иска да те изяде.
-Хахахах и аз си го мислех- засмяха се. -Хайде да тръгваме към час,че още от първия ден не ми се занимава с тъпите учители.
---
-Госпожице Купър какво правите още навън? Часът започна преди 5 минути.- изкрещя някаква грозна жена.
Ейприл се огледа. Тотално беше забравила, че облада някакво момиче.
-Да.. извинете, госпожо... но се изгубих ии не знам в кой кабинет трябва да отида.
-Охх от първи клас учиш тук и си в една и съща класна стая. За 11 години не запомни ли къде е? Отивай бързо в 107.
Тя тръгна бавно из коридорите. Започна да търси стая 107. След като я откри отвори вратата и влезе вътре.
-Госпожице Купър какво се случи?
-Смисъл? Трябва да ви давам обяснение ли?- цялата стая млъкна. Ако падне игла, щеше да бъде по-шумно. Всички я гледаха като ударени.
-Разбирам, нещо не е наред. Хайде влезте и седнете.
- Чудех се кога ли ще го кажете.- „Вероника” тръгна да върви покрай редиците. Имаше един празен чин най-отпред и едно празно място до някакво момче, най-отзад. Тя се поколеба, попринцип винаги седеше най-отпред.. преди да умре, защото беше една от най добрите ученички, но точно на деня в който трябваше да завършат тя бе починала и все още не помнеше как. Огледа наоколо и реши да седне до момчето.
-Здравей сладур, надявам се да се разбираме. -каза тя и му намигна.
-Вероника?!?!?!- Сехун бе изумен от случилото се преди малко. Тя седна до него??....