Непокорна

II.

Ирина

- Защото, Ирина, те притежавам, дори още да не го осъзнаваш.

Усетих как прилива на въздух в дробовете ми стихва. Не само не можех да дишам, не можех и да виждам, защото очите ми се замъглиха от количеството сълзи в тях.

Е, това беше, Ирина. Дотук беше свободата ти. Дотук бяха своеволията ти. Дотук беше животът ти като независима жена. Който и да е този мъж, той сложи край на всичките ми надежди и мечти за бъдещето. За момент усетих как тялото ми се отпуска на седалките. Стиснах очи, отворих ги отново, но нищо не се промени. Бях в тази кола с човека, на когото най-вероятно принадлежах. Как можех да се боря срещу реалността? Как щях да наруша модела, който се изпълняваше толкова години в нашия свят? Това бе безмилостната съдба, която не ме пожали, както не бе пощадила сестрите ми, майка ми, баба ми. Съдбата на една жена във време, където слабият пол беше не само безправен, а и безпомощен. Кой щеше да ми помогне, кой щеше да застане зад мен? Моментът, който ме ужасяваше цял живот, настъпи.

Не знаех колко време бях прекарала в звучен плач на задните седалки на колата му, но се осъзнах чак когато едната врата се отвори и някой ме издърпа грубо навън.

- Хайде, слизай - изкомандва ме мъжът, чието име все още не знаех. Отвратих се от начина, по който ми говореше, но изпълних наредбата и стъпих на асфалта. Огледах се плахо, но преди да мога да асимилирам къде съм, мъжът ме хвана за ръката и ме задърпа надолу към две стъклени врати. Беше вечер и слънцето тъкмо залязваше, предполагах, че бе към осем. Щом влязохме там, където отивахме, осъзнах къде сме. Многото хора с куфари и тениски, на които пишеше "Аз обичам Лондон", ми подсказваха къде се намираме - това беше летището. Но какво правехме тук, къде отивахме? Вървях плътно до мъжа, който дори не се интересуваше колко неудобно ми бе да ме държи сякаш съм дете. Той се спря пред рецепцията и проговори с дълбок глас.

- Частния терминал, полет за Балтимор на името на Стайлс.

- Разбира се, господине - рецепционистката се разрови в компютъра си и след секудни потвърди. - Полет за Балтимор от 20 часа, частен самолет, двама пътуващи?

- Да, Хари Стайлс и Ирина Скрайвър - отговори мъжът, който явно носеше името Хари, и ме погледна предупредително. Жената зад рецепцията му подаде два листа и му посочи терминала. Усетих изпиващия й поглед, но не се обърнах към нея. Колко жалко само изглеждах, докато Хари ме дърпаше по този начин. Той продължаваше да върви, минавайки през стъклен коридор, а аз го следвах като някое куче. Автоматична врата се отвори пред нас, и студеният октомврийски въздух ме заля изведнъж. Потреперих, а Хари се обърна рязко.