Dear Heartbreaker

26 - Глава

Съжалявам, че те винях за всичко, което не успях да постигна. И себе си наранявах, когато наранявах и теб.

Понякога чувствам, че съм мъртъв отвътре, но не искам да го призная. Понякога искам просто да се скрия, защото това, което ми липсва си ти.

Толкова е трудно да кажеш "Сбогом", след като това стана.

Скъпа Сърцеразбивачке, 

Цял живот съм се заблуждавал. Живял съм в една обикнавена лъжа. 

Отгледаха ме в една илюзия. Вярвах, че винаги ще се радвам на охолствата и нищо от това, което се случва на обикновенните хора, не може да се случи и на мен. Вярвах в проклетата измама, че всичко ми е позволено, а последствията не могат да ме застигнат. Лъжата, че съм неприкосновен, ме тласна към много грешки. Не се оправдавах. Оправданията бяха за слабохарактерните. Бях всичко друго, но не и такъв. Борех се, обичах, страдах, но не се отказвах. 

Може би отчаянието ме бе завзело за известно време. Смятах, че всичко, което имаше значение, вече го няма. Не бях на себе си. Бях изгубен, защото нито една посока не водеше на никъде. 

Тежка, плътна мъгла се бе обвила около мен и не виждах нищо. Бягах сред нея и се губех в непрогледността й. Но един ден, докато се лутах в тази мъгла, се сбъсках в нещо и всичко изведнъж се изясни. Наоколо живота доби форма и престана да бъде затвор. Аз оживях....

Беше красива. Завърна се в цялата си прелест, но твърде студена. Не можех да я докасна, не можех да достигна до нея. Къстче сух лед, каето можеше да ти причини само болка, нищо друго.  Но тя вече беше тук и причината за моята лудост вече я нямаше. Тя не беше до мен, не я усещах, но беше жива и това беше единственото нещо, което можеше да ме изтръгне от забравата. 

Лидия се опита и опита беше доста добър, но мъглата се разсейваше само за миг. Тогава я виждах по друг начин. Тогава тя ми приличаше повече на жена, отколкото на изповедник. Тя ме разбираше. Не ме съдеше за миналото нито за настоящето. Не задаваше въпроси и не изискваше отговори. Просто слушаше. Харесваше ми. Изпитвах някакъв вид сигурност, че не съм сам и не се боря сам. Тя беше с мен на дъното и държеше ръката ми, за да не потъна. Спасителният пояс, който дойде в точния момент. Но често удавниците не се сещат за него, когато излязат на сушата. И аз не можех да изпитвам към нея това, което заслужаваше за всичко, което стори за мен. Заслужаваше много повече от сълзите, които видях в очите й. Много повече от отчаянието, което беше стегнало гърлото й. Много, много повече от страданието, което изпитваше.