LONG YET

За да не ми е самотно

Събудих се на дивана в апартамента си. Погледнах будилника на холната масички-сочеше 8:45.Отново се успах за лекции. "Другата седмица имам изпити".По най-бързия начин се преоблякох и оправих косата си.Грабнах чантата си и обух изтрадалите си кецове. Тъкмо отлючвах входната врата и се сетих, че трябва поне да си измия зъбите, така или иначе, докато стигна ще пропусна първата лекция.
На вратата на банята се спрях. Лиан се бе потпряла на тоалетната чиния и повръщаше. След като си изповръща червата се изправи и ме погледна. Имаше дълга черна коса и зелени очи. Още бе със синята рокля от купона, която бе прилепнала на ужасно слабото й тяло.
-Не помня нищо от снощи, освен, че ти не беше там. -успя да каже преди отново да се издрайфа.
Аз пък помнех всичко. След като Лиан ми звънна (всъщност ми се обади едно по-трезвено момче и ми каза, че купонът е свършил,само още трима и Лиан лежат мъртво пияни на пода),без да казвам нищо на странното момче,си тръгнах. Докато вървях към Лиан се обърнах няколко пъти назад. Той все така седеше без да помръдва, зареял поглед някъде напред... След което едвам замъкнах Лиан до колата, после по стълбите до втория етаж на блока...
-Ти отивай, аз май няма да ходя никъде днес-Лиан прекъсна мислите ми и отново повърна.
-Добре, ако има нещо ми се обади-казах и тръгнах към университета.

                             * * *
     "Какво искаш, да живееш или да умреш? "Тези думи не ми даваха мира през целия ден. Всъщност нямах отговор на въпроса.Но мисълта за тъмните очи, който сякаш ровеха в душата ми, не успя да излезе от главата ми. "Стига си мислела за глупости, тоя беше странен, забрави го. Най-вероятно е някоя откачалка"-помислих си. "Да живееш или да умреш? "И изведнъж ми хрумна налудничевата идея, че трябва задължително да го видя отново. Трябва поне името му да разбера. Какво пък толкова?
   След като свършиха всички лекции се отбих да си взема кутия цигари и се оправих с колата към снощния плаж.
   Когато стигнах вече бе 17:20.Намерих дървената лодка и седнах отгоре. Слънцето след около час и щеше да залезе.Далеч над хоризонта се трупаха черни облаци. Огледах се наоколо, но единственото което виждах бяха къщите малко по-далеч зад мен. Беше есен и плажовете бяха пусти.Щях да седя тук докато не завалеше или не ми омръзнеше. Но часовете минаваха, слънцето отдавна бе залязло, а аз си оставах единствената луда наоколо.Този път облаците скриваха луната и всичко наоколо тънеше в мрак. Погледнах телефона си. 21:30.Осъзнах, че правя пълни глупости и реших да си тръгвам.
-Пак си тук-познатият глас зад гърба ми ме стресна и скочих от лодката. В полумрака виждах единствено очертанията му, но несъмнено беше момчето от снощи. Стояхме близо минута така в тъмното. Не знаех какво да кажа, затова изтърсих:
-Не съм много сигурна.
-За какво? -в гласът му не се долавяше никакво чувство. Идеше ми да си отрежа главата. Какви ги вършех. Най-разумното бе да си тръгна и никога да не се върна. Но разбира се, никога не слушам ума си.
-На въпросът ти от снощи, преди да си тръгна.-казах.-Впрочем как ти е името?
Но вместо да ми отговори, той заобиколи лодката и седна на пясъка пред нея.
-Жалко!Тази нощ луната не се вижда-каза той и въздъхна.
-Ще ми кажеш ли как се казваш? -дразнеше ме, че не ми отговаряше.
-А ти ще останеш ли тук с мен, докато не изгрее слънцето?
"Моляяя, правилно ли чух!? Май трябва да си тръгвам. "
-Защо? -попитах вместо това. Имаше нещо в това момче, което повдигаше силно любопитството ми и ме караше да остана на мястото си.
-За да не ми е самотно-каза и отново въздъхна.