Не забравяй

Ново начало

Лежах в болницата две седмици. Облекчението от това да се върна вкъщи, да спя в моето си легло и да ям домашно приготвена храна беше неописуемо.Лекарите ме пуснаха при условие да ходя два пъти месечно на преглед. Върнах 90% от спомените си, но имаше неща,които бяха толкова заплетени...повечето от тях беха елементарни,но с течение на времето започнаха да ме притесняват.Не помнех събития, какво сме правили..нищичко.

Крис дойде да ме види в болницата:

-Оп! Ко стаа мой? Как си?

-Оп батал! Добре съм, не виждаш ли?

-Виждам...-каза той с насмешка,посочвайки гипса ми.

-Това ли? Нищо не е!

-Може ли да се подпиша?

-Да не си 3ти клас?

-Не,ти?

-Малко да.

Радвам се,че в онзи ден Крис бе до мен.Лекарите казаха, че той ме е довел и е изиграл важна роля в спасяването ми. Не помнех почти нищо от самият инцидент. Радвам се, че бе до мен като цяло,винаги успяваше да ме разсмее.

-Е,сега сериозно. Как си?-попита ме той със сериозно изражение и загриженост в гласа.

-Честно..боли ме навсякъде.Дори на места за които не знаех..След инцидента не помня много неща..Лекарите казват,че е нормално..

-Помниш ли денят на инцидента? Нещо по-специално?

-Честно казано не.Единственото което си спомням е образът на колата пред мен.После съм на земята и всичко ме боли и всичкое размазано..има много хора...

-Мхм...наистина си смела..да се хвърлиш така,граничи със лудост.

-Хвърлила съм се?

-Не помниш?

-Не?Защо съм го направила,нали беше с мен?

Крис замлъкна и наведе глава.

-Значи наистина не помниш нищо?

-Вече ти казах не.Какво се случи в онзи ден?

-Виж,трябва да вървя.Сигурен съм,че скоро ще си спомниш-с тези си думи той стана бързо и се запъти към вратата.

-Крис,почакай!-извиках след него.Той се спря.-Защо никой нищо не ми казва? Първо майка ми,за Алекс,сега и ти се държиш странно...

Лицето му изведнъж се промени итой се обърна към мен.

-Помниш Алекс?

-Не. Просто се събудих и това беше първото име,което изникна в главата ми. Кой е той? Значи наистина има такъв човек в живота ми?

-Виж,-каза той-наистина трябва да вървя.Не се притеснявай за нищо.Бързо оздравяване.

Излезе,преди да успея да кажа нещо.След това не дойде да ме види пак.

Лежах в леглото си.Тъпчех се с кифлички и разглеждах снимки на лаптопа си.Въпросът кой е Алекс не ми даваше мира. Открих една снимка от преди половин година. На нея бях с момче. Изглеждахме някак..близки,но не знаех кой е той. Дали не беше Алекс? Майка ми влезе в стаята.

-Как си слънчице?

-Добре. Мамо..кой е той?-обърнах лаптопа към нея.

-Не помиш...

-Не-наведох глава аз. Обзе ме едно такова чувство..на вина и тъга едновременно.

-Спокойно миличка,не го мисли.Скоро ще си спомниш.-отвърна тя. Бързам за работа,ще се справиш ли сама?

-Разбира се,нямам къде да мърдам,така или иначе.

В моментът в който майка ми напусна стаята започнах да се ровя из Фейсбук приятелите си търсейки "Алекс;Александър;Сашо"...нищо. Няма снимки,нямам такъв човек в приятели,нищичко.

Този Алекс,пораждаше една неубозданост в мен.Исках да го намеря,а фактът, че не можех,само ме нахъсваше още повече.