Whisper/boyxboy/ ВРЕМЕННО ЗАКРИТА

1.

Беше студен зимен ден. Някъде по средата на месец Декември. Темин тъкмо се канеше да излезе от малкия си апартамент, в който се бе нанесъл едва преди седмица, когато домашният телефон иззвъня. Той се спря точно пред вратата и завъртя глава, поглеждайки стария, зелен телефон, който стоеше мирно върху малка масичка до дивана. Той въздъхна..днешно време..сред тези технологии малко хора все още помнеха, че домашния телефон съществува. Темин събу обувките си и се върна в хола, като бавно вдигна слушалката.

На този телефон го търсеше само един човек. Неговата майка.

- Добре ли си?-попита тя първо..без „Ало", без „Здравей".

- Както винаги-отговори на свой ред Темин. В гласа му не се усещаше вълнението, което би трябвало да изпита едно дете, щом чуе гласа на майка си.

Сякаш отдавна вече беше забравил какво е да усетиш майчината целувка и прегръдка.

- Пратих ти пари-отговори майка му и въздъхна. – Знам, че са малко, но тук работата не върви много добре.

- Ще се справя. Не се тревожи.

Темин заигра с нокът по тапицерията на дивана. Писна му от този разговор..както всеки път.

- Ти..-започна несигурно майка му. Темин вече знаеше какъв ще бъде въпросът й. – ..все още ли ги чуваш?

- Имам работа, майко. До скоро.

Темин бързо затръшна слушалката и подпря дланите си върху масичката. Огорчението, което го заля беше непреодолимо. Всеки път изпадаше в едно и също положение. Всеки път щом говореше с майка си, разбираше, че не е перфектен.

А как искаше просто тя да го разбере..и да не се..страхува от това, което е.

Навън се чу клаксон от кола и това успя да върне Темин отново в реалността.

Закъсняваше за работа.

Обу отново обувките си и се затича по стълбите надолу към изхода на сградата. На вън виелицата го пое в едно бяло и мрачно ежедневие, което му беше толкова познато. Нямаше пари за такси или автобус. Излъга майка си..не се справяше с нищо в живота си, но дори да беше казал истината..едва ли това щеше да промени нещо.

Това, че не умееше да се издържа, не се хранеше добре и не спеше както трябва си бяха лично негови проблеми, които дори..ах..щеше да каже приятелите му не знаеха, но той нямаше приятели. Всички просто..бягаха като палета далеч и все по-далеч..до толкова, че бе невъзможно да се засичат..да си кажат „Здравей..Как си?".