Където посочи мечът

1. Най-ценното нещо

Наши дни

Някъде жужеше муха. Беше много нагла муха щом се осмеляваше да нарушава покоя на спящият мъж. Покой, нарушаван също така от резкия звън на алармата на електронния часовник. На малкото правоъгълно екранче светеха в червено четири цифрички. Изпод чаршафа се подаде силна, загоряла ръка. Дългите пръсти се увиха около  устройството, хванаха го и с един замах го запратиха в стената, където пластмасовото му тяло се разби на парченца. Досадното пискане спря и мъжът се извъртя на другата страна в леглото. Изпод чаршафа се подаваше черна коса, толкова тъмна, че достигаше синкав оттенък. Слънцето напече през прозореца право към лицето му, скрито под тънкия чаршаф и той изръмжа недоволно, скривайки глава под възглавницата. Не му се ставаше. Не и днес. Беше събота. Можеше да си поспи, нали така?  Унесе се отново, скрит на сигурно под чаршафа и възглавницата, където слънчевите лъчи не можеха да го достигнат. А и часовникът вече нямаше да го тормози...Надеждите му за необезпокояван сън бяха опропастени, когато звънна телефонът му. Запита се защо не го беше оставил на вибрация вечерта? А, вярно, беше се прибрал късно и го мързеше дори да диша. И тогава, както и сега, беше мечтал за леглото си.  Протегна се и го взе, плъзгайки пръст по екрана без да види кой се обажда.

-Ало... - гласът му прозвуча дрезгаво от съня. Звучеше все едно е пушил седем кутии цигари без да спре в рамките на ден.

-Ковън, станал ли си?  - гласът от другата страна беше лек и бодър. Женски. Познат. И очевидно буден от доста повече време, отколкото той самият. - Ковън?

-Да, да естествено...буден съм...буден като бедуин по пладне...

Явно мълчанието след последните му думи  беше продължило повече от необходимото за един отдавна буден и разсънен човек, защото от другата страна отново се разнесе бърборене. Ковън се прозя тихо и отдели телефонът от ухото си, оставяйки го отново на нощното шкафче. Бърборенето ѝ щеше да го приспи, в това беше сигурен. Завъртя се с гръб към прозореца, изрита завивката от леглото и продължи да спи. Да си говори....нека си говори, той щеше да си доспи. Все пак беше събота, полагаше му се. Нали така?

Така се надяваше. Наистина се беше надявал така, докато малко по-късно, струваше му се, че бяха минали само секунди, върху него не се изля кофа ледена вода. Студът го принуди да се разсъни и да седне рязко в леглото, заставайки лице в лице с много бясна жена.