Където посочи мечът

2.Молба

1547 година

Камъчетата хвърчаха под копитата на коня. Залязващото слънце хвърляше розови и златисти отблясъци по повърхността на реката, която течеше встрани от пътя. Беше идилично, но конникът не обръщаше внимание. Взорът му бе отправен напред към очертаните в далечината, между дърветата, кули на замък. Околните дървета сякаш протягаха клони, за да го спрат и да го задържат. Да го отклонят от целта му. Бяха успели да го заблудят и отклонят от пътя вече три пъти и времето му изтичаше. А времето му беше ценно.  Постепенно, докато яздеше в забързан тръст, пътят се разшири. Започнаха да се появяват все по-едри и наредени камъни, докато накрая не се озова на широк калдъръмен път. Облите бели  и сивкави камъни, някой от тях напукани от годините, бяха прорязан от златни нишки. По гладката им повърхност бяха гравирани думи, думи за защита и възхвала. Думи, които ездачът успя да различ, благодарение на обучението си, продължило две години. Преди дори не би ги забелязал. Алейх - здраве, актари - късмет, клейни- гъвкавост, ад дерин - спомен, ирин - минало. Ковън тръсна глава и кичури тъмна коса паднаха в очите му. Ако се загледаше по-продължително в някой по-голям камък от него изскачаха сцени, връщаха го назад в миналото и му разказваха истории. Черният жребец се разигра под него, изнервен от поредното разсейване на господаря си и младият мъж потърка очи, чакайки видението да се разсее.

-Елфи - измърмори си под нос. - Магията им е по-опасна от лъковете и медносладките им думи, нали така?

Прокара пръсти през гривата на коня и погледна напред. Сега, когато дворецът беше по-близо, се виждаше, че кулите му са многоъгълни, а не както беше обичайно обли. Кулите се издигаха до самите облаци, а главната кула дори беше скрита от бели, пухкави кълба. Главната порта не беше със спускащ се дървен мост, толкова характерен за дворците. Не, до нея се стигаше по солиден, каменен мост, ограден от високи статуи на мъже и жени в дълги туники, с издължени, скулести лица и уши, заострени в крайчетата. В ръцете си държаха лъкове, чийто тетива бяха опънати, готови да изстрелят дългите стрели. Всеки пътник, желаеш да стигне до краля и кралицата на Андалин, трябваше да мине под зоркия поглед на отдавна загиналите почетни воини, крале и кралици. Реката под моста, носеща името Еневир, се носеше бързо и разпенено, блъскайки се в подпорите на моста и мокрейки краищата на одеждите на статуите, заплашваше да завлече в дълбините си недостойните да преминат. Ковън дръпна юздите на жребеца си, спирайки го  и вдигна поглед към първата статуя. Погледът му премина по стойното тяло на воина и той си спомни уроците на своя наставник. Съдейки по строгите черти и мекия поглед изразен в безцветните каменни очи,  Ковън заключи, че това беше първият владетел на Андалин. За да премине през моста и реката беше длъжен да положи кръвен дан в краката на Ирион Обединителя. Скочи пъргаво от коня и се приближи до подиума на статуята. Величественото творение на изкусните елфически ръце  се извисяваше над него. И го гледаше. Ковън преглътна и извади камата от колана си. Огледа подиума за вдлъбнатина, в която би трябвало да положи кръвта си, но не откри такава. Вместо нея пред краката на статуята стоеше везна, а пред нея бяха наредени предмети. Айасте ен арати гласеше вдълбания в камъка надпис. Избирай мъдро. Ковън огледа везната внимателно. В едната паничка трябваше да постави кръвта си, но в другата....в другата трябваше да е фигурката равняваща се по стойност на кръвта му. Огледа ги внимателно. Първата беше на мъж с наметка, с вдигната качулка, ръцете му бяха скрити в дългите, широки ръкави. Може би...сромност, не,  мъдрост. Е, Ковън определено не беше от мъдрите, както обичаше да отбелязва. Смръщи вежди и погледна към следващата. Перо - обикновено, бяло перо, само наглед и отдалеч обаче. Взирайки се по-внимателно пред Ковън се разкриха златните нишки на изработката му. Платина значи, прикритие. Не, не това му трябваше. Не че не се прикриваше добре, но...не. По нататък бяха рунически камъчета с фино вдълбани руни, шишенца с отвари с позлатени капачки  и меч, кръстосан с ножове. Кое струваше колкото кръвта му? Кое щеше да изравни везните и да му позволи да премине без да бъде обезглавен от меча на статуята, който междувременно от мраморен беше станал метален. Блестеше ярко на слънцето и обръщаше лъчите право в очите на младият мъж. Конят сбута собственика си, докато нервно риеше с копита и Ковън размърда рамо.