Son of WHO?! (Спряна)

Nightmare...again!

Анабет
Определено не съм тичала по-бързо през живота си. Естествено това е метафорично казано, за да се усетите, че е било наистина БЪРЗО. Имаше някой зад мен, но не успях да видя кой. Или по-точно какво. Бях уплашена до смърт. Нещо огромно ме преследваше и минаваше 22 часа. Направо страхотно! А още по-хубавото беше, че се намирах далеч от лагера.Сама в гората.
Скрих се зад едно дърво. Чудовището ме подмина. Хаха колко непрофесионално от негова страна! Докато то търчеше като лудо напред видях, че това беше паяк. Гигантски ПАЯК! Не съм срещала подобно същество досеха. Поне се надявах да не съществуват. Майка ми Атина превърнала Арахна в паяк след като разбрала, че тя е по-добра в тъкането. И затова всички мои братя и сестри, включително и аз, ни е страх от паяци.
...надуши ме. Побягнах хаотично на където ми дойде от сърце. Изведнъж се блъснах в някой. Пребих се😂. Този някой се изправи сам срещу изчадието. Бях леко замаяна и не видях какво стана. След няколко мъчителни минути "някой" дойде при мен и ми подаде ръка. Изправих се и видях...Нико??!!
Синът на Хадес ме спаси. Супер няма що! Нямам нищо против него, но той е хилав 14 годишен. Отстрани изглежда странно, сигурна съм.
Нико ме погледна право в очите и май, че видях сълзи да напират в неговите. Той никога не показва чувствата си. Какво беше това?
Нико ме придържаше,  с едната си ръка над кръста, а аз подпрях главата си на неговото рамо. Започнахме да се тътрим към лагера. Бях толкова изморена, че чак след 10 минути вървене се сетих:
--Нико, благодаря ти...- едвам промълвих аз.
Той не отговори, но видях, че се намръщи и продължихме.
Сутринта се събудих в хижата на Атина,на леглото си.Сигурно съм заспала по пътя към лагера и се е наложило Нико да ме носи. Какъв ужас! Сега, като се замисля снощи съм се държала много зле. В смисъл-слаба. Това не е типично за мен.
В стаята нямаше никой. Вероятно всички вече са на закуска. Облякох се и измих зъбите си. На излизане от хижата погледнах към календара окъчен на стената. Ами да! Днес беше 7 юли!  Това значеше, че Пърси всеки момент ще пристигне в лагера. Освен ако вече не е на закуска. Най-после!  Чакам го почти седмица!
Затичах се към столовата. Погледнах към масата на децата на тримата големи, но за съжаление видях само Нико. Седеше сам самичък. Стана ми жал за него, а и трябваше да направя нещо след това снощи. Седнах до сина на Хадес, а той ме изгледа все едно извършвам престъпление. Което по един или друг начин си е така. Нямах право да седя на тази маса.
--Хей, исках още веднъж да ти благодаря за това, което направи снощи- започнах аз.
--...какво толкова съм направил? - попита учудено той.
--Спаси ме от онзи паяк. Нико не помниш ли?
--Мисля, че ще те разочаровам. Снощи се разхождах с Уил в ягодовите поляни.- изчерви се Нико.
Точно си отворих устата и Хирон ми направи знак да седна на масата си.
След закуска отидох да потърся Нико, защото това което той ми каза не се връзваше с моята история. Не го намерих.
Имах малко време до тренировката с Клариса и Пайпър. Реших да оползотворя това време. Седнах на брега на езерцето където беше първата ни целувка с Пърси. Замислих се за него. Колко ми липсваше. Знам, че не сме се виждали само от 2 седмици, но... Тази година беше последната ни в училище и на двамата. Прекарахме я цялата заедно. След завършването аз останах една седмица в Ню Йорк,а след това дойдох в лагера. Докато Пърси каза, че майка му искала да покаже на Пол, новият й приятел, къде ходят почти всяко лято с Пърси. Та се наложи и той да отиде за цели две седмици с тях.
Изведнъж усетих някаква ръка  върху моята. Обърнах се и видях...

Кой мислите, че е видяла Анабет? Коментирайте.

So това беше първата "глава".(леко дългичка, но не пречи)  Надявам се да ви е харесала!  Очаквайте следващата скоро! ❤