Prisøner •JongKey•

1.

Кий вървеше зад униформемия мъж, стиснал бележника си в ръка и любопитно оглеждаше плашещата обстановка. Стъпките му, макар и леки, отекваха, смесвайки се с шумотевицата, създадена от мъжете затворени в килиите, които го заобикаляха. Погледите им безсрамно се спускаха по крехкото тяло на пистеля, а това само го накара да се почувства неудобно в собствената си кожа. По странните, нечленоразделни звуци и бурните им рекации, Кибум  спокойно можеше да ги оприличи с диви зверове, готови да разкъсат жертвата си в мига в който се докопат до нея. Слабата премигващата светлина, идваща от старите лампи над главата му, които заплашваха да се стоварят върху него изобщо не му помагаха да остане спокоен, а напротив. Само допълваха филма на ужасите, чийто главен герой беше Кий. Той побърза да настигне надзорника, заел се със задача да го заведе до избраната цел, а именно килията в края на безкрайно дългия коридор. Кибум изпсува тихо, ядосан на самия себе си. Заради собственната си глупост сега трябваше да преминава през това всяка седмица в продължение на месеци докато не събере достатъно материал за книгата. Нямаше нищо против служителите на реда или това как те си вършеха работата, но от видяното дотук силно се съмняваше, че някой би бил толкова голям себемразец, че да се заеме с невъзможната задача да изчисти това забравено от Бога място. Миризмата или по скоро вонята, която навлизаше в ноздрите му и караше очите му да се насълзяват  бе колкото силна толкова и токсична. По ъглите имаше паяжини, наплъстени една върху друга, от пукнатините в стените бавно, почти незабележимо се спускаше страннна гъста течност, която изглеждаше жива, на места бетонът бе повдигнат, а изпод него се подаваха странни на вид растения. Или поне приличаха на такива.
На Кибум му се наложи два пъти да прескача следи от прясно повръщано и веднъж да заобиколи локва с червена течност, която съмнително много приличаше на кръв. Писателят едва сдържа скромния обяд в стомаха си, когато случайно съзря няколко пожълтели зъба и умрял плъх в тяхна близост. Слава богу с всяка крачка виковете притихваха, а килиите на ставаха все по-празни. Докато  наближаваха, Кий опита да си спомни как точно се вкара в тази каша.

Всичко започна онази сутрин.

Кибум се беше разположил на огромния кожен диван и трескаво преглеждаше новините с надеждата да открие нещо. Неговото нещо. Това, което щеше да го подтикне да напише следващия си хитов криминален роман. Занимаваше се с това от пет години и досега не беше имал спънка. Още в началото на кариерата си беше успял да спелели блестящи отзиви и  голяма аудитория от читатели.
Но тогава се случи. И без да осъзнае Ким Кибум бе изпаднал в творчески застой. Издателството го притискаше, сметките за лусксозния му апартамент  растяха, въпросите на феновете относно новия му проект не спираха, а геният му сякаш беше се изпарил във въздуха. Спасението се появи под формата на статия, привлякла вниманието на изгубилия надежда мъж.

"-Ти си луд. "- беше казал Темин - най-добрият приятел на Кий когато той му представи идеята си.
"-Имаш предвид невероятен."  -бе  отговорил Кий разпалено.

"-Да разкажеш историята на един затворник, осъден на смърт и да я превърнеш в бестселър не е невероятно. " 

"-Прав си. Гениално е."

И сега Кибум стоеше пред огромната, стоманена врата, тръпнейки в очакване. Униформеният мъж отключи извади голяма връзка ключове и не след дълго се чу отвратителен, стържещ  звук, последван от отварянето на вратата. Младият писател беше притеснен. Не знаеше как изглеждаше мъжа. Всъщност...не знаеше почти нищо за него. Дори не бе напълно запознат с престъплението му. Но речта му в статията го беше  трогнала. Пред очите му вече изникваше гледката на някой стар плешив чичка с ужасен дъх, който танцува около безжизненото му тяло.

Или прави дори нещо по-лошо.

За бога...човекът беше убиец..какво си беше помислил. Но преди да успее да възрази бе нетактично побутнат в килията. Вратата се затвори зад гърба му и Кибум изпита паника.
Въпреки нарастващия страх,  чернокоското реши да се държи като истински мъж. Пристъпи напред и се прокашля тихо, за да привлече вниманието на тъмната фигура, настанена върху малкото легло в ъгъла на стаята. Човекът не го отрази и спокойно продължи да драска нещо в скицника, подпрян на едното му коляно.
Кибум вдиша дълбоко и се приближи още повече докато не стигна до леглото. Осмели да проговори пръв, защото не му се вярваше мъжът да го направи.

-З-здравейте..аз съм Ки-

-Знам кой си, както и защо си тук.-плътният,мелодичен глас на непознатия го прекъсна, а думите му го хванаха неподготвен.

Мъжът спря да рисува и вдигна глава, погледът му засичайки се с този на шашнатия писател. 

-Ким Джонгхюн.

_______________________________________

Отдавна исках да напиша историята и най-накрая се реших.
Главите ще са кратки, но ще публикувам често.
Няма да издавам края.
Благодаря на всички и приятно четене!