Prisøner •JongKey•

1.5

Краят на седмицата дойде и като по часовник вратата на килията му се отвори. Кий отново пристъпи вътре само че този път вместо страх излъчваше самоувереност. Когато чу затварянето свали слънчевите си очила и се настани на същия стол, както предния път. Джонг отново рисуваше без да дава кавито и да е признаци, че го забелязва, но писателят предполагаше, че това е обичайната му реакция. Без да си прави труда да го поздравява отвори бележника си, извади малкатата писалка и го погледна.

-Е? Бяхме стигнали до това, че си имал съучастници. Какво стана?

Джонгхюн поклати глава и се усмихна криво.

-Няма да говоря.

Кибум стисна устни, недоволен от отговора.

-Защо? Миналият път нямаше проблем да го направиш.

Затворникът видимо се напрегна и скръцна със зъби. Не очакваше тази реакция.

-Погледни се. Наглостта и безочието ти нямат граници. Не попита как съм или какво съм правил. Дали мога да говоря за това...същият си като тях. Не съм длъжен да правя каквото и да е за теб.

Кибум го изгледа ядосано и издиша шумно. Натрупаното напрежение и стресът бяха замъглили съзнанието му. Беше уморен. А Джонг късаше и последните му останали нерви. Не беше дошъл тук, за да си губи времето.

-Виж какво. Нямам нужда от празни приказки. Просто ми съдействай, за да не трябва да се търпим взаимно.

Джонгхюн го погледна. И колкото и писателят да не искаше нещо отвътре го жегна. За миг в красивите ириси видя блясъкът на разочарование, дори нещо по-дълбоко. Мигът бе толкова кратък, а думите след него накараха Кий да трепне като ударен.

-Напусни. И не смей да се връщаш никога повече.