They Never Touch The Sky (BTS Fanfiction)

Chapter 4 •Promise, untrue as the blood•

   Той пак тичаше в тъмната нощ. Студеният въздух се сблъскваше с топлия му дъх, а вятърът развяваше косата му. Тишината задушаваше, сякаш с ледените си пръсти фигурата на момчето, докато тъмнината бавно се прокрадваше из улиците, така тъмни и самотни.
   Откъслетъчното му дишане кънтеше като ехо измежду високите сгради, но той не се спираше. Целта му бе твърде близо, за да може да спре и да подиша правилно. Всичко до този момент изглеждаше спокойно, когато силен изстрел се чу иззад него, уцелвайки пространството до тичащото момче. Последва и втори, но фигурата му вече не се виждаше. Двамата маскирани преследвачи се огледаха и след няколко минути си тръгнаха.
   Той най-сетне издиша, сгушен между оградата на една къща. Гърлото му гореше от количеството студен въздух, а дробовете му се разтягаха като балони с въздух. Когато се увери че са си тръгнали, момчето стана и заобили по най-близката уличка,  отвеждаща до улица с красиви малки къщи. Той продължи да диша тежко, едва способен да ходи нормално. И стигайки къщата, към която се бе запътил, той позвъня на звънеца. Главата му се обърна назад, докато очите му сканираха улицата за двете фигури от преди малко.
   След още няколко нервни позвънквания, от къщата се чуха стъпки и нечие мърморене. Врата се отвори и на прага й стоеше едно доста ядосано момиче.
   -... часа е два през.... Намджуун? - тя опули очите си срещу тежко дишащото момче, не проумявайки какво се случва. По широката измачкана тениска и рошавата коса, си личеше, че тя бе станала току-що от сън. Очите й се бяха присвили от светлината на уличните лампи, премигвайки доста бавно. - Къде беше? Разтревожих се!
- Ми-Ча... мога да обясня. - той я погледна с надежда и когато тя се отдръпна от вратата, правейки му място да мине, той се успокой. Вече за втори път му се случваше да се прибира толкова късно и трябваше да измисли доста добро извинение, защото нямаше нищо по-опасно от сънената му приятелка, събудена ненадейно през нощта.
   Влизайки по-навътре в жилището, мракът се разпростираше, но очите му бяха свикнали с тъмнината. Той чу нейните боси крака, стъпващи тежко по пода.
- Дано да имаш доста добро обяснение този път. - сякаш прочете мислите му, Ми-Ча седна на дивана срещу него. Тя се протегна да светне лаптата, но Намджуун рязко хвана китката й, не позволявайки й да натисне бутона. Въпросителният й поглед го огледа целия, все още сънена и неразбираща какво става.
- Не бих го направил на твое място. - той каза бавно, пускайки китката й. Тя свали ръката си, недоумяваща действията на приятеля си. Но по душа тя бе инатлива и след миг, светлините в стаята бяха пуснати, показвайки й да види ужасяваща гледка.
   Лицето му, както и ръцете му бяха кървави, пълни с малки рани. Навсякъде по дрехите имаше разпръскана кръв, а едното му око бе леко насинено. От долната му устна се стичаше водопад от вина, страхът излизаше на пресекулки от устата му. Страх от това по-рано, не, страх от това, което щеше да се случи сега, да.
   - Ти ми обеща. Даде ми обещанието си, че повече няма да се биеш! - от шок тя извика, неспособна да направи и едно движение. Ръцете му се протегнаха към нея, но тя ги отблъсна, оттърсила се от шока. - Лъжец!
   - Ми-Ча, Ми-Ча, моля те чуй ме. Не съм се бил. Беше самозащита. -сърцето му се пречупваше, виждайки я плачеща, ронейки горчиви сълзи, не премигвайки дори. - Момчетата на Сури, те ме нападнха. Но сега всичко е наред. Тук съм, ще те пазя, завинаги.
   - Наистина? - зачервените й очи се напълниха с надежда, докато подсмърчаше, все още ронеща сълзи.
   - Абсолютно. Никога не бих те излъгал. - думите му я накараха да се замисли. Тя го обичаше. Но дали любовта бе сляпа?
   - Моля те, не плачи. - той едва каза, прехапвайки устните си нервно, но след секунда съжали, заради раната върху тях. Няколко мига в пълно мълчание отминаха и вече напълно събуденото момиче реши да стане от дивана, заставайки точно пред високото момче.
   - Добре, ще спра да плача. - ръцете й хванаха нежно неговите, внимавайки да не му причини болка. Очите му следяха всяко едно нейно движение. Изведнъж, тя го хвана за врата, карайки го да се наведе до нейната височина. Тогава, тя се вдигна на пръсти и леко прошепна в ухото му. - Но при едно условие.
   - Каквото пожелаете, принцесо. - той пък от друга страна, прошепна в нейното ухо.
   - Занеси ме в леглото. Искам да спя. - думите напуснаха устните й, едва произнасяйки. След това тя се прозя тихо и той реши че бе време бебето му да спи. Той леко я повдигна от земята, носейки я като булка до спалнята им. После я остави и зави и дочу нейните така "известни" промърморвания. След това се усмихна сладко и отиде да превърже раните си в кухнята, оставяйки момичето отнесено в собствената си страна на чудесата.
   Явно и този път му се размина. Намджуун не искаше тя да знае за грозната действителност, в която бе попаднал. Преди година й бе помогнал да превъзмогне една болка. Не би искал да й причини и втора, защото някои белези остават за цял живот, както бе казал един негов приятел.
   " Умираме в разкош, само защото сме живеели в мизерия." - думи, доколкото със смисъл, толкова и несмислени се въртяха в главата му, каращи го да си припомни до болка мрачното минало, от което бе останал само пищтния разкош.