Върколакът и аз

~13~

- Бях на около 16, когато започна всичко. Баща ми изгуби работата си и се пропи. Една вечер просто стояхме с брат ми на терасата, когато от вън се чу рев на двигател от кола и разбрахме, че е заминал за някъде. Майка ни беше долу и плачеше, а ние се качихме горе в стаята си и се скрихме под одеялото. Плакахме цяла вечер и си мислехме как татко няма да се върне повече. Е, щеше ми се да беше така. Измина месец, откакто ни беше напуснал и вече никой не очакваше да го види отново. Мама продължаваше да ридае като изхвърлено кученце вечер, когато си мислеше, че вече спим.
Един ден на вратата ни се почука. Брат ми беше излязъл до магазина да купи нещо за това в къщи бяхме само аз и мама.
Избутах майка си на страни и предпазливо отворих вратата. Там стоеше баща ми. Спомням си, че беше привечер и луната грееше пълна, но тогава не знаех какво значи това, както предполагам и ти не знаеш- Айвън ме погледна, за да провери дали го слушам.
Просто кимнах в знак да продължи историята.
Той цял затрепера под мен, тъй като аз бях опряла буза в гърдите му.
- Та той влезе вътре и се запъти към кухнята без дори на каже дума. Мама тръгна след него, като стискаше телефона в едната ръка, готова да повика полиция. Приближавах се зад нея бавно към кухнята, когато срещу нас изскочи един грамаден, черен като катран вълк. Мама се разпищя преди той да й скочи. Опитах се да го махна от нея, но той ми захапа крака и аз паднах на земята. Гледах безпомощно как убива майка ми. А по- лошото беше, че това го бе сторил собствения ми баща- вълк.
Не знаех какво се случва. Мама беше мъртва, а аз бях ухапан. Мислех си какво ли щях да кажа на полицията. Как щях да обясня за окървавената си майка без да набедят мен за убийството?В крайна сметка брат ми се прибра и видя гледката. Дори това не можах да му спестя. Звъннахме на полицията и след седмично разследване и погребението на майка ми, те заключиха, че смъртта е причинена от животно. Записаха като вероятност за смъртта" вълче нападение". Никой не се интересуваше какво бях видял аз и на никого не му правеше впечатление, че за този град не са характерни нападения на такива животни. Те просто покриха следите.
След близо ден започнах да имам остри болки и разбрах, че нещо не е наред с мен. Помолих брат ми да отиде при приятели и да ме остави сам. След няколко часа в мъки нещо в тялото ми започна да се пречупва. Сякаш костите ми се трошаха и се превръщаха в нещо нечовешко. Преобразявах се във вълк. И тогава, наместо ръце, вече имах космати лапи, а вместо дрехи- козина. Странното е, че когато си вълк можеш да разсъждаваш и дори да запомняш картини. Можеш да усещаш и да чувстваш, но всичко това е заслепено от яростта. След моята първа трансформация цялата ни къща беше съсипана, прозорците счупени, а мебелите съдрани. Разбира се, дължах обяснение на брат си, но първо исках да си отмъстя. Да си отмъстя на баща ми за това, което стори на мама и за това, което причини на мен. Просто исках мъст. След убийството й, той се беше скрил в гората.
Същата гора, в която сега броди брат ми във вълча форма. Взех един сребърен нож. Само това ни убива. Само от среброто можем да умрем, ако раната е направена достатъчно добре.
Излязох и се скрих в гората. Вече бяха изминали близо две седмици от случилото се.
Тъкмо се бях отказал да търся, защото се стъмняваше, когато го видях. Той беше там. Познах го. Черен вълк, черни очи, оголени зъби. Зъби, които разкъсаха мама. Зъби, които ухапаха мен. Тръгнах на там с уверена крачка. Не знаех защо баща ми е във вълча форма. Знаех, че това се случва само в периода на фазите на луната. И до днес нямам обяснение за това защо той беше вълк, въпреки че нямаше луна.
Нямах предимството на силата, така че трябваше да го надвия с ума си.
Всичко вървеше добре и тъкмо той се нахвърляше върху мен, а аз бях готов да го пробода, когато пред мен застана братчето ми, малкото ми братче. Вълкът заби зъби в него още преди да успея да направя каквото и да е. Забодох ножа право в сърцето на баща ми, но вече беше твърде късно да спася брат ми от трансформация. Просто щеше да се случи. Баща ми беше мъртъв, майка ми също. В онази нощ загубихме и последния родител, който имахме. След ден брат ми се превърна във вълк. Обикаляше така града близо седмица. Нямам представа защо толкова време му отне да стане отново човек. От тогава до сега сме неразделни.
- след като завършва историята си, от очите на Айвън се стичат сълзи. Нямах представа колко много е преживял, а побързах да го съдя.
Голяма съм глупачка! Та собсвения му баща го е направил такъв, убил е майка му, отнел е брат му, а когато Айвън се нуждаеше от някого, на когото да разчита, аз му обърнах гръб.
- Вече знаеш всичко. Ще те разбера, ако си тръгнеш- казва Айвън.
- Никъде няма да ходя. Ще бъда с теб, ще бъда до теб каквото и да става- заявявам твърдо аз.
- Анджела, не мисля, че това би било разумно. Трябва да си намериш нормално момче, което има нормално семейство.
-Но аз не искам нормално момче. Искам теб!

Не ме интересува какво ми говори. След всичко чуто няма да го изоставя. Айвън има нужда от някого дори и да не го признава.

Имам още въпроси и искам да получа отговори. Знам,че вероятно съм гадна, но просто трябва да знам нещо определено.
- Кажи ми кой те нападна. Защо беше ранен?- поглеждам го в черно- залените му опияняващи очи.
- Ти ме намушка с нож...- подхилква се.- Забрави ли?

Не, не, не. Той е бил сивия вълк. Той е бил създанието, което ме нападна, а аз прободох.
Започвам да плача. На Айвън не му стигат всички проблеми, които има, а ще остане и със спомена как някой на когото може би е имал мъничко доверие, го мушка в корема с нож.
Сълзи се стичат по лицето ми, но тогава груб палец минава по скулите ми и ги спира. Айвън обвива лицето ми и го държи между ръцете си. Гледаме се в продължение на един дълъг миг, а после устните му докосват моите.

Не е същото като преди. Не е като онази първа целувка. Тази е надежда за нещо. За нещо голямо. Обвивам крака около торса му и заравям ръце в кестенявата му коса. Целуваме се...целува ме се както никога до сега. Просто всичко е толкова естествено. Все едно цял живот съм стояла тук, в прегръдките му и съм вкусвала устните му.
Не трябваше да се влюбваме един в друг, но се случи. Не трябваше Айвън да е върколак, но не той избра съдбата си. Това е просто път, по който е поел животът му. А сега и аз съм част от него. Щастлива съм. Господи, щастлива съм......Но една малка част от погълнато ми съзнание се пита колко ли време ще продължи това щастие?