Върколакът и аз

~19~

- Ник- изхлипвам и изпускам мъртвото му тяло. Той не диша. Оставям го нежно на пътя и затварям широко зейналите му очи. Очи, само до преди месец изпълнени с живот, енергия, а сега затворени за вечния си сън. Искам да крещя, да оплаквам вече изгубения си приятел, проваленото ми бъдеще, останките от предишния ми нормален живот, но сълзите ми свършиха преди повече от час. Сега просто ми остава да стоя и да чакам. Да се заблуждавам, че това е просто един лош сън и че ще се събудя на сутринта. Че нищо от това не е истина! Свивам се на кълбо до тялото на Ник. Образи се въртят из ума ми. Случки.

Това красиво, самонадеяно момче седна на моята маса заедно с приятелите си. Заговориха ме. Смяхме се.
- Ник- приятно ми е- казал беше нещо такова, а аз вътрешно си помислих, че гаджето му е късметлийка.

Приятели сме. Аз, той, Ема. Винаги съм си мечтала за това,за хора, като тях, които да са до мен. Щяха да ходят на парти, аз не исках,не отидох.

Ник изчезна, Ема се притесни, а аз не казах нищо. Устните ми не помръднаха. Щяхме да го потърсим и всичко щеше да бъде наред.

Вярвах си, че Ник ще преживее трансформацията. Той се справи. Държа се геройски, стоически търпя болката. Мислех си, че е един от най-смелите хора, които познавах.

Сега е мъртъв. Пред мен е.
Най-после идват и съзлите, а с тях и обвиненията. Обвинявам се за това, че не можах да му помогна, че допуснах да умре, че не бях до него. Отмятам главата му назад и поглеждам за може би последен път лицето му. Красивото му лице, което ще бъде забравено,с времето ще избледнее споменът за него и ще потъне в забвение.

С периферното си зрение забелязвам някой да тича по улицата към нас. Айвън и Кай.
Не знам защо, но ме обзема адска ярост, която не съм изпитвала до сега.
Омръзна ми да губя хора, на които държа.
Защо животът ми се промени!?
Искам да можех да върна времето назад и да поправя всички грешки, да накарам мама да не се местим тук, да променя срещата ми с Айвън и никога да не видя тези зелени ириси повече. Защото те са виновни за всичко. Притежателят им ми причини всичко това. Ето защо изпитвам неистово желание да го ударя. Да забия юмрук в лицето на Айвън.
Поглеждам го и се изправям, така че да застана лице в лице с него.
- Защо?- питам тихо, а след това изкрещявам- Защо допусна това да се случи!? Нали ми обеща, обеща ми, че ще направиш всичко, за да помогнеш на Ник! Че той ще оживее, че ще стане част от вашето семейство и ще води отново нормален живот!
Плача. Писна ми от тези сълзи. Няма ден, в който да не се появят. Там са- винаги ме чакат, винаги готови да се появят, подобно на тъмни кошмари, заплашващи да погълнат всичко.
Айвън обвива ръце около мен, в опит да ме утеши, но аз го блъскам. Не искам утеха сега, когато вече е твърде късно, когато Ник е вече мъртъв.
- Ти си виновен! Ти позволи това да се случи!- казвам му аз. Може би ще съжалявам за думите си след време, но сега предценката ми е замъглена и не мога да мисля трезво.
- А ти- обръщам се към Кай- ти си по- голямо чудовище и от брат си. Не искам да виждам никого от вас повече. Оставете ме. Просто....просто ме оставете.- пришепвам и понечвам да си тръгна. Очаквам Айвън да ме спре, да се извини или да направи нещо, каквото и да е, но той просто стои като дърво,вцепенен от думите ми. Истината понякога е горчива. Обичам Айвън, но не може да продължаваме така. Не и след това, което се случи току-що.
Ставам от пътя и се прибирам вътре в къщата , оставяйки зад гърба си Айвън, Кай и мъртвото тяло на приятеля ми. Затръщвам врата и се свличам до нея, като заравям глава в свитите си колене и заплаквам. Отново. Сълзите никога няма да пресъхнат. Но като се замисля аз не заслужавам да бъда щастлива. Нарекох Кай чудовище, а всъщност аз съм по- голям звяр и от него. Той не е виновен,нито пък Айвън, знам го. Но това не ги оправдава и ще ми трябва нещо повече от извинение, за да им простя. Като се замисля няма прошка за такова нещо. Колкото те са виновни за случилото се днес, толкова и аз и за това ще се мразя до края на живота си. Аз убих човек.
- Убийца, убийца- крещи вътрешният ми глас.

- Нееее- изпищявам аз, но това се чува толкова силно, че чак чашите на плота потреперват. Айвън явно още стои на пътя пред къщата ми, защото явно чул писъка, започва да тропа по входната врата. Позволявам си да направя една злобна горчива усмивка. Иронията е, че точно така се запознахме. Той разби вратата, но в онзи ден не осъзнавах, че е напът да разбие и живота ми.
- Анджела..аз ...съжалявам. Не знам какво да кажа, но при всички положения то ще е малко. Искам само да знаеш, че ще те чакам, когато си готова да поговорим.

Чувам как тялото му се просва от другата страна на вратата. Започва да диша тежко.
- Спокойно, Кай ще се погрижи за Ник. Аз ще остана с теб, дори и да не ме искаш- промълвява.

Ядосана съм, тъжна, съсипана и още куп други неща. Но факта, че Айвън все пак няма да ме остави ми носи някаква утеха. Така започва този ден- аз облегнала глава от едната страна на входната врата, с подпухнали и зачервени очи, Айвън от другата страна, съсипан от думите ми, но все пак верен и предан към мен, нищо че не го заслужавам; Кай, мъкнещ на някъде още едно мъртво тяло, което ще бъде прибавено към изкупителните жертви,но с разликата, че това е моят приятел; много порция сълзи и предстоящи още повече такива. Това е животът ми сега, но нещо в мен не ме оставя да го приема. Част от съзнанието ми все още си мисли, че може да промени нещо, че нещата могат да бъдат по старому. Но това няма как да стане.
Ден като днешния го доказва.