Ти ме промени

5 глава

~Кийт~

  Вторият час беше започнал, а аз още бях в коридора. Нямах намерение да изкарам още един час с онзи учител. Какъв задник. В началото държанието на момичето...Ерил, ми се стори прекалено. Помислих, че  е от идиотките, които се държат  така, защото са малоумни глезли, които просто си нямат работа. Но май тя си имаше основание да се държи така. Това, че учителят е идиот не значи, че момичето е свястно обади се съзнанието ми. Трябваше да внимавам, нямаше повече да се занимавам с курвите на гимназията. Веднъж ми беше достатъчно...
     Ерил! Заради мен я пратиха при директора! Трябваше поне да я намеря и да и се извиня. Тъкмо така щях да разбера каква е. Изглеждаше добра, но всички са такива преди да ги опознаеш. А и щеше да има логика да е от двуличните кучки, все пак беше страшно красива!  С тази къдрава коса, сини очи, пълни устни... но имаше и нещо странно около нея. Сякаш криеше нещо... Спри се, за Бога! Познаваш я от колко, има-няма 5 минути?! 
    Реших все пак да я намеря. Вървях надолу по коридора, нямайки си и идея накъде отивам.
Къде щях да я търся, та аз не познавам училището! Продължих да се лутам безцелно, но накрая въздъхнах и се облегнах на една от стените в коридора. А ся к'во да прая?
   И тогава го чух.
   Някой свиреше на китара. И то доста добре. След малко свирещият започна и да пее. Беше момиче. И пееше прекрасно. Бях изпаднал в нещо като транс, заслушан в песента. Сякаш някой изливаше душата си. Музиката беше бърза и жизнерадостна, но в гласа се долавяше тъга...
      Почнах да се движа, ориентирайки се по музиката от  стаята, за да намеря входа и' . Но се подхлъзнах и паднах. Преди дори да мога да кажа Какво по дяволите или нещо от този сорт, вече бях на пода. Колко мъжествено от моя страна! Бях се подхлъзнал на някаква течност.
    Вдигнах поглед и се взрях в най-прекрасно сините очи за втори път днес.
   - Кийт!- каза учудено Ерил- Какво правиш тук? Не трябваше ли да си в час?
   - Мога да те питам същото.
   - Аз бях първа.
   - Колко зряло.
  Пагледна ме с присвити очи, най-накрая проговори:
   - Ако бях влязла във часа Стърлинг пак щеше да ме изгони, така че реших да не губя времето и на двама ни, затова се разхождам из коридорите. А ти?
   - Нямаше да мога да изкарам втори час със задник като него. Но мисля че не може да те прати при директора втори път.
     - Повярвай ми. Щом ме е пращал два пъти в рамките на един час, нищо не му пречи да ме прати два пъти за два часа.
   Ококорих се насреща и'. Или онзи е по-голям глупак отколкото мислех, че е, или тази е по-трагичен случай отколкото предполагам. Тя явно го забеляза, но не каза нищо. Продължи да ме гледа изпитателно. Погледа и' дори не трепна.
    - А наказаха ли те?- опитах се да сменя темата.
    - Ъ?
    - Нали заради мен те пратиха при директора, за което извинявай, но какво стана?
     - Спокойно, само ме наказаха  и ще звънят на родителите ми.
     - И на това му викаш само!
     - Можеше да е и много по-зле.
     - И как по-точно?
     - Това е шестия път, в който ме гони и по правилник трябва и да му се извинявам, но директора ме спаси. А ако не ми беше шестия път, нямаше и да ме накажат.
   Ясно значи е от връзкарите и всичко и се разминава. Веднага я намразих. Сигурно директора и' е баща, чичо или нещо подобно. Ся остава и да тормози всички и ще е точно като по филмите!
    - Ясно.
    - Какво ти става?
    - Какво имаш предвид?
    - Изведнъж почна да ме гледаш все едно съм убила кученцето ти!
    - Няма да се учудя, ако го направиш- казах повече на себе си.
Но тя ме беше чула, защото по лицето и' се изписа учудване, а после... нищо. Ей така- нищо! Сякаш беше направена от камък.
     - Какво каза?
     - Че като нищо може и да го направиш.
     - Извинявай...та ти дори не ме познаваш!
     - Не, но познавам такива като теб! Измъкваш се от наказания, отваряш се на учителите и сигурно очакваш всички да са ти в краката и защо? Защото си страхливка, която се нуждае от вниманието на другите, за да се правиш на важна и че не ти пука за нищо! Пълно е с такива като теб! Даже няма и да се учудя, ако директора ти е роднина!
    След кратката ми реч тя ме погледна в очите, а аз в нейните. Бяха буреносно сиви. Без да каже нищо, мина покрай мен като не пропусна да ме блъсне с рамото си.
Аз просто седях там и я гледах как се отдалечава. След няколко крачки се спря и проговори все още , стоейки с гръб към мен:
     - Директорът не ми е баща- започна тя, а гласът и' беше по-студен и от лед- Не съм виждала баща си от 5 години и нямам роднинска връзка с директора.
    След това продължи да върви, а мен все още ме глождеше нещо.
    - Ти ли пя и свири на китара?
  Сега вече се обърна и ме погледна.
    - Не и сигурно ти се е причуло, защото единственото място, където има китара е залата с инструменти, а ни е забранено да ходим там по време на часовете.
   След това се обърна и си тръгна, а аз още стоях загледан. Не мислех, че ми се беше причуло. Но не това, че май ме излъга ми беше най-интересно. А това, че отрече единствено роднинската връзка с директора. Не трябваше ли, ако се оправдава то да е за всичко и то  така, че да почне да спори. А пък ако смята да се престори, че този разговор изобщо не се е състоял да не ми отговаря изобщо. Бях объркан. Онова момиче ме объркваше.
   Реших да страня от нея...