Ти ме промени

3 глава

- Ерил, Ерил...
- Тук ли си?
Усетих, че някой ме разтърсва и се сетих, че сигурно стоя втренчена в една точка от поне 5 минути.
- Да, да. Вече съм тук.
- А да споделиш с нас преди малко къде беше?- пита ме Джак.
- Най-малкото да е била на Сатурн!- изсмя се Ана.
- Много е близо- Джак направи замислена физиономия.
- Недейте така- започнах аз. - Всички знаем, че бях ПОНЕ в друга галактика.
Всички се засмяхме. След като утихна смеха, станах сериозна:
- Извинете, просто се бях замислила.
- За какво?- даже Алън стана сериозен, усетил настроението ми.
- Затова как се запознахме.
Всички станаха унили и вече не само аз бях умислена. Знаех какво се върти в главите им и съжалих, че им казах за какво бях мислила.
- Хора, съжалявам, не исках да ви скапя настроението...- всички ме погледнаха и разбрах, че трябва да продължа. - Вижте, не са важни гадните истории, които ни събраха заедно, а това, че ни събраха, че вече има на кого да споделяме и че заедно си помагаме. Не мислете за гадното, а затова, до което доведе. Все пак... нямаше да сме заедно без преживяното- при последното изречение преметнах ръцете си през рамената на Стела и Матю и ги гушнах. Другите последваха примера ми и стана голяма групова прегръдка. Както винаги почувствах връзката помежду им.
Разпуснахме прегръдката и Рийд се огледа.
- Права си!- заяви ентусиазирано.
- Аз винаги съм права!-прекъснах го.
-...Но хайде да влизаме в час, че ще закъснеем- довърши той.
Щом Рийд отново бърза за час значи всичко е наред.
- По-спокойно, брат ми, има още 10 минути- Стела както обикновено не бърза пък за никъде. Да, сега съм напълно убедена, че всичко е наред.
- Хайде, Рийд е прав!
Влязохме в училище и се запътихме към шкафчетата си.
Моето, на Ана и на Хари бяха в обратната на другите посока и затова групата трябваше да се раздели.
Коридорът беше съвсем обикновен коридор. От едната страна бяха шкафчетата, а от другата- врати и всевъзможни постери и плакати.
Отидох до шкафчето си и оставих нещата си и взех само нужните. Първи час имам история. Оф ,страхотно! Повечето учители не ме харесват, но този по история наистина ме мрази! И е взаимно.
Той ме унижава, защото знае, че не внимавам в часовете му, но не може да ме скъса, понеже всичко си знам, а аз му отговарям и го злепоставям пред директора.
Загледах се в един от по-новите плакакати за размяна на челата на ученици от различните училища в щатите. Стори ми се толкова глупаво! Така де, какъв е смисъла? Та ние дори няма да говорим различни езици! Но според плаката ,, Ще разгледаме повече части на Америка, ще си намерим нови приятели и ще разберем повече за другите училища!" . Колко забавно! В програмата се записа отличничка на випуска ни- Амбър. И затова ще пристигне някакво ново момче, което дори не разбрах от къде е. Уей!
Коридорът вече се изпразваше, което значеше, че звънеца скоро ще бие.
- Хора, по-бързо, звънеца ще бие!- приближих се и видях Ана да ровичка в шкафчето си- Какво става?
- Не може да намери домашното си по химия- отговори ми Хари.
- Пак ли си забравила нещо?- обърнах се към Ана, чието шкафче скоро щеше да се изсипе отгоре и'.
- Не е ли очевидно?
- Да вървим и без това като гледам го няма- размрънка се Хари.
- Добре, добре. Не припирайте толкоз!
Аз и Хари завъртяхме очи, а червенокоска се засмя. Поехме по коридора и всеки се запъти към стаята си. Моята беше най-далеч и се затичах, за да не закъснея.
Влязох в стаята точно когато би звънеца, но учителя вече беше вътре. И естествено реши да се заяде с мен.
- Госпожице Стюарт, вие решихте да ни удостоите с вниманието си!- каза го с присмехулен тон и преди да мога да му отговоря ме сряза- Закъсняхте!
- Дефакто не съм закъсняла просто вие сте подранили.
- Влязохте след мен, госпожице.
- А вие казвате очевидни неща, но не съм закъсняла- говорех с равен тон и усмивка, за да не може после да ме обвини.
- Сядайте си на мястото!
Отидох до чина си- последния в дясната колона. По принцип седя сама, затова се изненадах, когато се обърнах и попаднах в плен на най-уникалните очи, които някога съм виждала! На тази светлина изглеждаха лешниково кафяви. Но отблизо... гледах как се бият всевъзможни цветове. Имаше кафяво, зелено, тъмно синьо и дори малък кръг от жълто. Бях сигурна, че на слънце ще изглеждат златни... Усетих, че мога да се разтопя там!
Я чакай малко, та аз седя сама! Опомних се и видях, че притежателят на очите е напълно непознато момче, седящо до мен. И аз сигурно се взирам в него от доста време.
- Здравей, аз съм Кийт- каза момчето.
Явно му е омръзнало от взирането и е решил да ме извади от унеса ми.
- Ерил.
Косата му беше късо подстригана. Беше пясъчно руса, но на места по-тъмна. Изглеждаше толкова мека...
- Добре подреди учителя преди малко.
- Благодаря, но просто изказвах факти- свих рамене- Правя го почти всеки час по история. С господин Стърлинг не се разбираме особено.
- По-скоро никак- усмихна се Кийт.
- Да, прав си- засмях се аз.
- Има ли нещо, госпожице Стюарт?- господина че гледаше злобно- Да не решихте, че закъснението Ви е малко, та затова решихте и да прекъснете часа?
- Господине не съм закъсняла и не аз прекъсвам часа, а вие.
Стърлинг почервеня от гняв и изкрещя:
- При директора! Веднага!- дойде му до гуша от мен.
Събрах си нещата и излязох от стаята. Запътих се надолу по коридора към директорския кабинет. Но вместо коридора, пред мен виждах единствено онези очи и си припомнях чувството, че мога да потъна в тях...