"Техьонг е само мой!"
Су гледаше и се чудеше в какво се бе забъркала. Нима Джънгкук току що призна чувствата си към общия им приятел?
"Искаш да кажеш, че ти..."
"Бях пределно ясен. Харесвам го, но заради теб, вече не мога да го видя! Как толкова бързо му влезе под кожата? С какво го привлече?
Джънгкук огледа Су с погнусен поглед.
"Та ти си толкова... нямам думи!''
Момичето се чувстваше като под микроскоп, но не по онзи начин, който те кара да тръпнеш от вълнение, по-скоро сякаш си риба на сухо, нуждаеща се от вода. Тя не се усещаше в свои води. Чувстваше го далечен като звездите. Не беше нейното приятелче, което неотлъчно я подкрепяше в борбата и с коварната болест, която я застигна преди години. Как въобще беше възможно. Какво го промени толкова.
-Какво си ме зяпнала?!
Искаше да го попита добре ли е. Защо е такъв. Би могла да...
- Попитах те нещо!
-Кук аз...
-Коя си ти та да ме наричаш така?
Нещо се пречупи в момичето. Как така я питаше?
- Как коя! Седем години бях единствената ти приятелка! Нямаш право да ми крещиш! Разбра ли, защото и аз мога да крещя! Да, гледам те и какво?! Ще ме удариш или? Какво съм ти сторила, че се държиш така! Сам реши да ми споделиш тайната си! Всичко щеше да си е както преди, но ти реши да се правим на непознати!
- Ти си никой за мен, така че не бих отговорил на нито един от въпросите ти!
- Джънгкук, млъквай, ако аз съм никой защо продължаваш при всяка възможност да ме дразниш? Ако наистина не те беше грижа за мен, нямаше да ме отразяваш!
-Ти какво? Твърдиш, че ми пука за теб?
-Точно така! Ти..
Той ме погледна. И... си тръгна. Просто ей така си тръгна.
Дори не ме изслуша.
Мразиш ли ме?
Защото аз те харесвам.
И то много!
