The angel in my hell

Масимо. Коя е тази красавица?

- Най - накрая дойде, Масимо. - каза ми с усмивка, госпожа Бекер и ме прегърна през рамо - Масимо, това са новите ви съседи. Госпожа Шнайдер и нейния син.
Само по погледа на сина й успях да разбера, че и той няма толкова голямо желание да се запознае с мен.
- Приятно ми е Масимо, името ми е Айлина, а това е Абелард. Много сме щастливи да ви посрещнем в нашия малък, но красив град. - докато изрича тези думи, ми подава чиния с нещо, което ми прилича на макарони.
- Това е тюарка-ребел.Макаронено изделие. Сигурен съм, че няма да си го чувал, но това е едно от традиционните ястия в нашата държава. Приготвя се от царевица и кекснопфел. - явно, разбрал от изненадата в очите ми след като видях скромния подарък за добре дошли, ми обясни Абелард.
- Не беше нужно да ми казваш толкова подробности. - да, може би с думите ми съм бил малко груб, но по този начин искам да му покажа, че нямам интерес да се сближавам с него.
- Бях задължен да ти кажа, може да си алергичен към нещо от съставките. - започна да ми острумничи малкия изтърсак. Всъщност не беше много малък, даже изобщо. Беше с около 5 см по-нисък от мен, сигурно е към 1,85. Очите му бяха сини, а всеки знае, че хората с такива очи са много коварни. Косата му беше обръсната 1 номер и е светлоруса, но не се и очудвам, държавата им би трябвало да е близка с Германия, а германците изглеждат точно така. Сигурен съм, че дрехите му не са от най-скъпите марки - обикновенна бяла тениска и черни къси шорти. Всъщност се облича по същия начин като мен. Може би имаме нещо общо.
- Абелард го приготви специално за вас, само да отбележа, че неговата мечта е да стане готвач. - съобщи ми господа Шнайдер с леко присвити очи, усетила, че е сгафила, след което погледна към сина си.
На момчето му личеше, че не му се споделя толкова много с непознати, затова просто кимна.
Гостите ни останаха за по една чаша кафе с кола, защото само това можехме да им предложим в този момент и си тръгнаха. Всъщност баща ми беше с тях, аз нямах такова желание и се качих на тавана. Дано там да имам малко спокойствие.
- Масимо! - чувам баща си, но не съм сигурен дали това е истина или още сънувам. - Масимо, ставай! Отново имаме гости. Сигурен съм, че този път ще си по-доволен.
- Smettila di farlo, papa!¹ - изкрещях. - Знаеш колко много мразя да ме събуждат, по такъв начин или какъвто и да е бил. - смъмрих под носа си и се обърнах на другата старана.
- Трябва да бъдем любезни към тези, които се опитват да ни покажат уважение, Виторио. Сега си домъкни задника долу и посрещни гостенката. - не съм сигурен дали съм чул правилно думите му, защото мислех, че отново заспивам, но той за любезност и уважение ли ми говорише? Какво толкова лошо може да е направил, че да му е повлияло по този начин. След това чух думата задник и всичко си дойде на мястото. Затварям очи и отново се унасям в сън. Чакай малко! Той гостенка ли каза?
Слизам бързо по стълбите и забавям темпото пред вратата на етажа на баща ми , за да се престоря на незаинтересован. Когато влизам виждам една bellezza. Косата й е дълга почти до кръста, червеникава на цвят. Очите ѝ са тъмно кафяви, когато ме погледна и се усмихна, можех да усетя добрината в тях, а устните ѝ бяха с тъмно червено червило, което я прави много секси. Тя е част от семейството на миньоните, сигурно няма 1,60. Фигурата й е перфектна, нито слаба, нито дебела. Носи бежова блуза с голи рамене и черни дънки с висока талия. Наистина е много красива.
- Ще ми позволите ли да Ви прегърна, Масимо. - попита. червенокоската, дори да стой на разстояние от мен можех да усетя аромата ѝ на малини. Този мирис ме кара да се чувствам уязвим, затова предпочитам да не трябва да я докосвам и да усетя допира на косата ѝ.
Отдръпвам се назад и ѝ подавам ръката си, само за едно ръкостискане. Тя леко свали усмивката си. Явно съм впечатлил тази bella след като се разочарова, че не я прегърнах. Въпреки това си подаде ръката, тя беше толкова малка и изглеждаше много нежна, това я прави още по-привлекателна, а кожата й беше толкова мека, за сравнение с моите мазолести ръце. Иска ми се да не бях отказал прегръдката й.
- Съжалявам, ако съм била нахална. - засрамена, госпожица bella, прибра кичур от косата си зад ухото. - аз съм Аделайн. - следва кратко мълчание, усмихвам ѝ се за да намаля срама ѝ. - Аделайн Бекер. Приятно ми е!
- Е, явно вече знаеш моето име, затова не е нужно да се представям. - пускам ръката ѝ и сядам на един от столовете. Тя остава там, отвратена от държанието ми, сигурно е свикнала всички да се държат с нея като с принцеса, но не ме познава и не трябва да очаква същото държание от мен. Малко след това се усмихва небрежно и сяда на прашния диван, по такъв начин, който показва, че всъщност не иска да седи там.
- Ами.. Масимо - започва тя, след което прехапва устни. Какво си мисли тя? Че по този начин ще ме възбуди ли? Е, греши.. Пълна лъжа, получаваше ѝ се. - Как беше живота ти в Италия? В Рим сигурно е хубаво, мечтая да отида там. - баща ми явно й е наговорил всякакви глупости , като например, че живеем в Рим.
- Добре беше. Мацките тук не могат да се сравняват с красотата на тези там. - започвам да я оглеждам от глава до пети, като искам да ѝ намекна, че не съм впечатлен от нейния външен вид.. Още една лъжа. Тя отваря уста, искаше да каже нещо, но след това се отказва и поглежда към пода. Веднага, след това връща уверения си поглед.
- Не си видял още нищо и никого, Масимо. Не можеш да си правиш такива изключения.
- Може би е така, amore. Vuoi andare di sopra, solo noi due.² - питам я и отново я оглеждам от глава до пети. Макар, че се спрях малко над корема.
- Какво? - сбръчва вежди, малката червенокоска.
- Достатъчно Ви..Масимо! Недей да говориш така. - явно много съм го вбесил след като едва не ме нарече с истинското ми име.
- Аз трябва да тръгвам, след няколко дни почваме училище и трябва да се подготвям. - усмихната обясняваше на баща ми, след което обърна поглед към мен и тази сияйна усмивка изчезна. - Беше ми приятно, господин Сангало. - стана от дивана грабна чантата си и излезе.
- Беше ужасен, Масимо.
- Няма ли начин да ме наричаш с истинското име, когато сме сами? - попитах баща си
- Не. Свиквай с това. - после ми подава една торба. - Това е от момичето, което покани преди малко в стаята си за добре дошъл. Радвай се, че не разбира италиански, защото щях да ти сритам задника от бой.
Качвам се в моята стая и оставям торбата, с непоглежданото съдържание в нея. Лягам на леглото и отново се опитвам да заспа.. Кого залъгвам. Скачам и взимам торбата, когато поглеждам в нея намирам картичка, на която пише "Добре дошъл от твоята съседка, Аделайн". Харесва ми начина, по който звучи тази дума "твоята".

Smettila di farlo, papa!¹ -Спри да го правиш, татко!
Vuoi andare di sopra, solo noi due?² - Искаш ли да се качим горе, само ние двамата?