ГЕНЕРАЦИЯ ЧУДОВИЩА - КНИГА 1 ( БГ Версия )

Глава 1 - Лекси

Събудих се с писък. Отново се случи... Отново сънувах същия кошмар... Отново го преживях. Кошмарът който ме съсипва.

Гласът ми отекна в тъмната ми стая. Сърцебиенето ми се ускори от адреналина изпитан за поредна нощ. Чувствах се напълно изтощена и съсипана. Сякаш този дяволски сън изцеждаше цялата ми енергия. Сякаш се хранеше с мен...
Аз бях просто едно листо на есенно дърво, което едва се държи да не падне на земята с лекота.

Шестнадесет е много недооценена възраст. Не само всичкия стрес ми се стоварваше на главата, но сега дори собственият ми сън бе отнет от мен.

Най-страшната част не бе самия сън, страхът ми се пораждаше от там, че имах чувството че губя себе си... съзнанието си... душата си. Нощите ми се превръщаха в ад, в мъчение! Шибано мъчение.

Станах от леглото си бясна. Не бях ядосана на съня... Бях ядосана на самата себе си. Чувствах се толкова слаба - не можех да се преборя с един тъп кошмар. Не знам какво се случваше с мен...

Застанах пред прозореца в стаята ми. През него се виждаше тъмната мъглива нощ. За някои може би гледката на празната и мрачна улица може да е зловеща, но мен ме успокояваше.

Грабнах кутията с цигари, която държах в нощното си шкафче. Изкарах цигара и я поставих между устните си. Запалих, като в същото време очите ми нежно погалиха огънчето с поглед. Огънят също ме успокояваше.

Дръпнах дълбоко димът в устата си, а след това го издишах и гледах как бавно се разпада в мрака. В съзнанието ми отново премина целия сън:

Бягам през гора,която е тъмна и зловеща. Храстите и клоните ме нараняват,но аз продължавам да бягам. Пред мен избухват пламъци. Не мога да продължа затова сменям посоката в която бягам. В ръцете си държа дървена кутия,която е изписана с много детайли по себе си. По краищата и има злато а на капака и бяха изрисувани странни символи. Пазя тази кутия с живота си. Не зная какво има в нея,но зная че ако я загубя ще изгубя нещо ценно. Затова тичам като луда през гората. Пред мен изниква бетонна стена. Не мога да премина и се обръщам. Зад мен измежду дърветата блести мека ярка светлина в розово. В главата ми се появяват милион тънки гласчета шепнещи "Лекси... Съдбата идва... Няма отърване от съдбата... Ще дойдеш при мен и ще изпълниш дълга си... Символът... Идва... Създанието". При последната дума се чува ужасен изцвъркващ звук който раздира главата ми. Като нокти драскащи по дъска. Около мен се чуват писъци на малки деца. Ужасяващи и пронизващи звуци раздират съзнанието ми. До мен се появява малко момче което ме посочва с малката си трепереща ръка. Кестенявата му коса се вее от бризът. То диша неестествено... сякаш въздуха не му стига.Нямам избор и хващам ръката му. Студена е. То ме повежда през гората. Тъмнината ни обгръща. Чувам стъпки зад нас. Тежки и бързи. Момчето започва да бяга по - бързо. Писъците в главата ми се усилват,а болката става все по - силна. Обръщам се и виждам,че онази розова светлина е зад нас и се приближава. Продължавам да бягам. Въздухът не ми стига, краката ме болят и съм на път да се откажа. Но нямам друг избор освен да продължавам да бягам. Изведнъж се спъвам в един корен и пускам ръката на малкото момче. То продължава да бяга... но без мен. Аз му крещя да спре и да ме изчака, но всички сили са напуснали тялото ми. Не мога да се изправя. Не мога да продължа повече. Забелязвам,че пурпурно-розовата светлина приближава към мен. Не знам какво ще се случи с мен. Но онези гласове в главата ми отново се появяват "Лекси!... Изпълни дълга си!... Чакам те!...". Светлината ме обгръща. Цялото ми тяло се изпълва с енергия. Всичко около мен се изпълва с цветовете на ярката светлина: розово,бяло и пурпурно. Накрая пред очите ми проблясва стара изоставена голяма сграда. Може би имение или някакъв замък?Не съм сигурна...

Така завършва моят сън... Вече от 12 нощи се повтаря по същия начин. С всеки детайл...

Всяка вечер ме влудява. Знам само едно - Трябва да го накарам да спре на всяка цена! Но нямам идея как ще направя това.

Огледах се наоколо. Беше ме страх отново да заспивам. Всички тези звуци, изображения... Не исках да се повтарят отново в главата ми.

Надявах се да не съм събудила брат си Кевин. Не исках да го карам да се тревожи за мен. Той си имаше достатъчно проблеми.

Той бе заместник шериф в Полицейското управления в малкия град в който живяхме - Силвър.
Кевин бе единственото ми семейство. Родителите ни ме оставиха в негови грижи... И двамата бяха доктори. Преди около година им предложиха страхотна възможност за работа в болница в Сан Франциско на която те не можеха да откажат. И заминаха.

Запътих се към банята си. Подът вътре бе студен и това ме накара да настръхна.

Погледнах в огледалото и се взрях в собственото си отражение.

Кестенявата ми коса стърчеше във всички посоки. Лицето ми бе изпито и бледо, като мрамор. Под смарагдово зелените си очи имах торбички. Приличах на истинско зомби.

Не намирах големи разлики във външния си вид, но едно дълбоко усещане в мен знаеше, че нещо в мен се е променило... или се променя.