Евърли-Наталия Мороу е двадесет годишна ,амбициозна жена,която има една цел.Да стане световноизвестен модел.Живее в разбито семейство с баща пияница и слабохарактерна майка.Тя е изгубила всяка надежда докато не решава да се включи в състезание за мо...
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
1.
"Обичам ли да командвам?Абсолютно.Не ми харесва да губя и ако ми кажат "не",търся нов начин за да получа своето "да"."
Наоми Кембъл
Казвам се Евърли-Наталия Мороу.Родителите ми са ме кръстили така на двете ми баби.Не знаели как да смесят двете имена и са решили,че Евърли-Наталия е подходящо и всеки сам може да избере как да ме нарича.Това поставя двете ни семейства в огромно неудобство, тъй като от страната на баща ми ме наричат Евърли,а от страната на майка ми ме наричат Нати.С приятелите ми беше по-лесно.Те всички ме наричаха Енлия или само Ен.Лежах в леглото си и исках да отложа мига на ставането ми.Топлите завивки бяха така удобни.Самата мисъл да стана от леглото ми носеше болка.Разтрих очи и погледнах към затвореният лаптоп.Трябваше да стана и да пия кафе.Чак след това може би щях да имам силата да проверя пощата си.
Живеехме в тесен апартамент с прекалено малки стаи ,ниски тавани и стени тънки като картон.Кухнята представляваше една печка,котлон с газова бутилка и почупен хладилник.Имаше малка масичка с три сгъваеми стола.Сипах си останалото кафе и седнах на стола загледана към пустите улици на градът.Беше рано,но родителите ми отдавна бяха отишли на работа.Баща ми работеше като строителен работник и беше прочута пияница.Не ми се искаше да го признавам,но ето ,че това беше самата истина.Обичаше да прекарва вечерите си наливайки се с какъвто алкохол му падне загледан с изцъкнали очи в телевизора.Майка ми работеше на две работи едвам смогвайки.Опитвах се да им помагам както мога,но с времето се отказах и просто почнах тайно да си събирам пари в една чанта,която криех под счупената дъска на пода в моята стая.Никой не знаеше за съществуването й освен мен.Надявах се,че тези пари ще са бягството ми някой ден.И ето,че този ден настъпи.Отпих от кафето си и нервно затропах с крак.Трябваше да проверя пощата си.Но не сега ..нека да е малко по-късно.Опитвах се да си спечеля време.Какво друго ми оставаше? Ако не бях успяла ,то всичко е било напразно...
