The universe in her soul

🖤2🖤

Отчаянието, което ме завладя, след като болката ме приюти в обятията си, бе като ударна вълна, заливаща душата ми. Потъвах все по-надълбоко, опитвайки се да си поема въздух. Бях обградена от мрачните дълбини на този безкраен океан, сломена от тежестта на водата. Не се научих да плувам. Останах на дъното, загледана в лъчите на слънцето от следващото утро.

Сърцето ми кървеше, туптящо със забитите в него стрели, разнасящи отровата заедно с кръвта в тялото ми. Червените капчици се губеха в безкрайността на океана. Сякаш не съществуват.

Гласът на отчаянието шепне с тънкото си гласче. Убеждава ме да си остана на дъното. Загубена в мрака далеч от светлината на утрешното слънце.

В прегръдките на болката е удобно. Кара те да забравиш кой си, къде си, какво си. Само едно докосване от нея по кожата ти оставя следи, горящи с топлината на хиляди слънца.

Виждаш следите... Усещаш стрелите... Ръцете ѝ обвити около душата ти... Всеки ден, по цяла нощ.

Завинаги!