В търсене на смъртта

69 0 0
                                    


Вдигнах картата пред лицето си още веднъж. Според схемата, която виждах, вилата бе доста просторна. Петър и Виктория също хвърлиха по един поглед на късчето хартия в ръцете ми. Останалите двама мъже и една жена, които допълваха компанията ни, не проявяваха същия интерес към нашия пътеводител и стояха малко по – настрана от нас
- Коя е стаята, според теб? – попита ме Вики.
- Не мога да преценя засега. Всички стаи изглеждат еднакво и никоя не се отличава с нещо от другите.
Търсех някакъв знак по картата, който да ни подскаже къде се намира търсеното от нас помещение, но без успех. Дори цветовете, с които бяха изобразени контурите на стаите по картата, бяха едни и същи – черно и червено.
Вилата беше на четири етажа, чието разположение на листа хартия бе представено само като един етаж, поради простата причина, че местоположението на всички стаи бе еднакво и се те намираха една под друга. Самите етажи бяха странност – три подземни и един наземен.
- Не мога да повярвам, момчета, че се опитваме да намерим място, което може да ни причини смъртта – сподели опасенията си русокосата Вики.
- А аз се чудя, че чак сега го осъзнаваш – подигра й се Петър.
- Ами да, когато вече сме тук, го осъзнавам повече, отколкото когато съм си вкъщи. При теб по – различно ли е? – сопна му се тя.
- Пести си силите за призраците, които ще срещнем надолу по етажите. С твоята уста сме предвидили да ги държим далеч от нас, нали Андрей – смигна ми той.
Аз само поклатих отрицателно глава с усмивка, за да не обидя нито един от двамата.
- Андрей не е дразнител като теб. Не се опитвай да го настроиш срещу мен. Е, какво реши? – запита ме тя, като обърна гръб на Петър.
- Нямаме ориентир, затова чисто и просто ще обикаляме, докато не попаднем на точната стая. Не ни остава друго – заявих аз.
- Казвам ви, че залата се намира на най – ниския етаж – обади се внезапно един от двамата мъже. Чувал съм го, а и наистина изглежда най – приемливо, не смятате ли?
- Би могло да е капан – изглежда твърде очевидно – възразих аз.
- Шансът да попаднем на опасности е по – голям, ако обикаляме повече стаи в търсенето си, докато ако проверим първо най – долния етаж, имаме реално по – голяма възможност да открием това помещение. Освен това няма да се налага да претършуваме цели два етажа – продължи с теорията си той.
- Да, но това е само предположение от Ваша страна – отново го срязах аз. Както вече казах, господин Флуорас, вероятността най – долу да има повече капани, е също толкова голяма – ние не знаем това. Колкото моето предположение е вярно, толкова е и Вашето, тъй като само предполагаме. Затова моето предложение е да вървим по ред на етажите и стаите, което е една прилично добра системност за попадане в правилната стая, ако допуснем, че същата е избрана за скривалище на Предмета на случаен принцип. Така в крайна сметка, стига да сме живи, разбира се, ще стигнем на правилното място, без да се налага да извървяваме по няколко пъти един и същи маршрут или да се чудим дали вече сме проверили дадено място или не.
Флуорас замълча и се усмихна на тази моя идея, очевидно приемайки я.
- Добре, тръгваме на две групи – казах на останалите – Първата е разузнавателна и има също така за цел и да предпази втората, ако нещо лошо се случи. Аз, Петър и господин Флуорас? Или господин Фличман? С жените е добре да остане един мъж.
- А, не, аз съм си с вас – дотича до мен и Петър Вики.
Аз вдигнах рамене:
- В такъв случай всяка дама си има по двама кавалера, които да я пазят.
Жените се усмихнаха при тези мои думи и изглежда всички останаха доволни, тъй като всеки си оставаше с познатите другари.
Помещението, в което се намирахме в момента, представляваше един дълъг и тесен коридор, осветен от няколко крушки, висящи от тавана. Стените бяха боядисани в кърваво червено, с тъмнокафява ламперия, чиито цокъл беше на нивото на човешки ръст. В дъното, на около двадесет метра от нас, се виждаше обикновена светлокафява затворена врата. Зад нея, според картата, започваха лабиринтите от стаи и коридори. Бях приготвил цял пакет от малки кръгли свещи, които щях да поставям на всеки кръстопът като знак, че вече сме минали от това място.
Но плановете ми неочаквано се осуетиха.
Щом отворих вратата, последван от Вики и Петър, се озовах в пълен мрак. Бръкнах в джоба за фенерчето си и го запалих. Бих могъл да се закълна, че се намирах в огромно помещение, дори и без помощта на скромната светлина в ръката ми. Огромната кухина на потъналото в тъмнина помещение просто се усещаше. Вдясно от нас забелязах слаба светлина, идваща вероятно от стълбището, водещо към долния етаж.
- Е, скъпи другарчета, май планът на Флуорас не беше толкова лош, как мислите? – попитах ги.
- Нека опитаме – съгласи се Петър.
- Поне за този етаж ще приложим метода „де Флуорас" и ще препуснем право към онази светлинка.
Изчакахме втората групичка да се присъедини към нас и споделихме намеренията си да заменим моя план с този на господина.
- И много добре ще направим – възгордя се той, след като ме изслуша – но не само до долния етаж, Андрей, ами до самото дъно.
- Аз пък – намеси се слабата чернокоса жена на име Дейзи – съм на мнение, че този етаж е нарочно неосветен, защото тук именно е скрит Предмета.
- Двойна уловка, вероятно – разсъдих аз – не можем да сме сигурни. Но нека слезем на долния етаж.
Последваха ме, всеки светнал своето фенерче. Стълбището се оказа от бял мрамор. Слизахме по него с безшумни стъпки и се оглеждахме. Стигнахме долния етаж, чиито стени и под бяха украсени с бели плочки, в чиято средна част бе изобразена риба. Във всички посоки се разкриха къси и осветени коридори, водещи до врати.
От горния етаж полъхна внезапен вятър.
- Затворихте ли вратата горе, господа? – обърнах се назад към втората групичка.
- Аз я затворих – отговори Дейзи.
- Течението сигурно идва от някоя част на горния тъмен етаж – предположи Петър.
- Остават два етажа, момчета, нека слезем до края – обади се Флуорас – не е толкова далече.
- Така да бъде, явно имате някаква интуиция. Дано се окаже за добро.
Продължихме към следващите стълби. Долният етаж също бе осветен, а на мястото на рибите по плочките на стените, тук имаше таралежи. Спрях се на последното стълбище към най – долния етаж и изчаках групичката на по – големите да ни настигне.
- Е, господине – казах на Флуорас, когато той застана до мен – като автор на идеята, предоставям на Вас и нейното изпълнение оттук нататък.
Той само се усмихна и ме подмина, следван от другите двама. Вероника и Петър застанаха от двете ми страни, загледани към тримата слизащи по стъпалата.
Преди да стигнат до средата на стълбището, някакъв странен звук ни накара да обърнем поглед към етажа над нас. Бих могъл да оприлича този шум на нещо ронещо се, подобно на малки камъчета.
Вероника изкрещя и тримата се отдръпнахме назад от дървените перила на стълбището. Аз инстинктивно сложих ръка пред всеки от другарите ми, за да ги предпазя, докато отстъпвахме.
Рибите, които украсяваха плочките на горния етаж, сега се бяха освободили и сега подскачаха на влажните си кръгли корема надолу по стъпалата.
Стремяха се към възрастните и не ни обръщаха внимание.
- Пазете се! – извиках на втората групичка.
Не видях какво стана, защото всички се изпокриха вляво от стълбището, но писъците на мъжете и жената ми подсказаха, че се води борба на живот и смърт.
Не след дълго и таралежите започнаха да се освобождават от плочките и тръгнаха по пътя на рибите. Аз и двамата ми спътника се скрихме зад един ъгъл в коридора пред стълбището и със затаен дъх и подадени глави очаквахме някаква развръзка. Погледите ни бяха тревожни и вперени в стълбите, по които множеството от таралежи току – що бе слезнало.
Аз пръв се осмелих да изляза от скривалището и с не толкова бавна крачка отидох до стълбището, водещо до най – долния етаж. Не посмях да извикам името на някого, за да не привлека животните към нас. Заслушах се в затихващите звуци долу. След малко обаче събрах кураж и запо1нах да слизам, а Петър и Вики плахо ме последваха, държейки се за ръка.
- К – к – какво беше това -заекваше тя.
Петър погледна към ръката й, намираща се в неговата и отвърна:
- Флирт, изглежда.
Тя рязко дръпна дланта си и се освободи от хватката му с начумерен вид.
- Дори в такава ситуация ли ще си шут? – скара му се тя.
- Елате да видите – рекох им аз и им помахах с ръка да се доближат.
Пред мен се разкри неочаквана картина. Изглежда рибите и таралежите не припокриваха успешно охранителната си дейност, ако изпълняваха такава. При подскоците си рибите се нанизваха на бодлите на таралежите и се гърчеха в предсмъртна агония. И едните и другите бяха толкова много, че това бе неизбежен недостатък на съвместната им дейност. В коридора вляво от стълбището господин Флуорас лежеше окървавен и не мърдаше. Явно бе починал от причинените от таралежите рани по краката му. Дейзи и господин Фличман тичаха по коридора, който се простираше в посоката зад стълбището. Двамата бяха на разстояние около два метра един от друг и изглежда щяха да се спасят, тъй като рибите и таралежите вече влезнаха в открит двубой, изходът от който бе повече от ясен.
Обърнах внимание на плочките по стените тук. На тях нямаше изобразено нищо.
- Няма какво да ни отърве от таралежите – забеляза Петър, който също се оглеждаше.
- Всъщност, позволете ми да опитам нещо – казах аз и реших да свирна към двамата възрастни.
Когато нямаше накъде повече да бягат, те се спряха пред стената и се обърнаха с лице към нас. Свирнах им повторно и размахах ръка, за да им привлека вниманието. Направих им знак да стоят на място и да не идват насам. Те ме разбраха и ме послушаха.
- Пазете главите си – извиках на всички и поведох Вики и Петър обратно към стълбището.
Малко преди всичките риби да се нанижат на таралежите, плочките от стените започнаха да падат. Оказах се прав в предположението си – празните плочки, нямащи никакво украшение на тях, щяха просто да падат. Това, за наше щастие, не засягаше плочките от горния етаж и силно се надявах Дейзи и Фличман да оцелеят. Те трябваше да изчакат всички плочки да се счупят на пода, преди да предприемат връщане към нас.
Около две минути продължи падането на плочките, след което тримата се върнахме, за да огледаме какво с ебе случило. Както и очаквахме, тежкият мрамор бе премазал и рибите и таралежите, а Дейзи и Фличман прескачаха куповете развалини и животински трупове. Трупът на Флуорас вече не се виждаше от отломките. Взаимно споделихме съболезнованията си за този наш спътник. Вики, както и всички, се държеше неочаквано хладнокръвно в тази ситуация – вероятно поради високия стрес и необходимостта да оцелее. Според моето виждане, това е другата страна на паниката – неочакваното хладнокръвие.
Петимата поехме по коридора вдясно от главното стълбище.
Точно след първия ъгъл пред нас се изпречиха две високи врати, подобни на порти.
- Тук трябва да е – извика Фличман и се приближи до лявата страна на портата.
- Позволи на мен – изпреварих го аз и залегнах пред вратата, след което протегнах ръка нагоре към бравата и бавно я натиснах.
Без да скърца, портата се отвори и аз, снишен над пода, надникнах зад вратата. Пред мен, вляво и вдясно, се простираше дълъг и широк коридор, чиито под представляваше обикновена каменна настилка, върху която от единия до другия край бе постлан червен килим с разноцветни шарки. В двата края на коридора имаше по една врата. Вдясно от мен, също снишена над пода, надникна Вики. Сложих пръст на устата си, предупреждавайки я да пази тишина, въпреки че тя бе разумно момиче и нямаше нужда от подобни наставления.
Погледнах отново вляво и кръвта ми се смрази. В дъното, точно пред вратата, видях прозрачна млада жена, която бавно пристъпваше по коридора към нас. Очевидно не знаеше за нашето присъствие, тъй като изглеждаше спокойна и гледаше към някаква картина на стената вляво от нея. Беше привидение, призрак някакъв, защото през тънката й снага виждах вратата зад нея. Дръпнах се назад задъхан и с препускащо от уплах сърце. Дръпнах назад и Вики, която в този момент гледаше в противоположната посока – надясно.
- Какво? – попита ме тя с изплашен поглед.
Не посмях да й кажа, за да не я паникьосам. Надникнах отново и пак видях призрака. Този път прозрачната девойка ми бе обърнала гръб и вървеше към вратата в дъното. За мое учудване, вместо да премине през стената, привидението хвана дръжката на бравата, отвори вратата и изчезна в стаята зад нея, като затвори след себе си.
Видях, че Петър и Вики гледаха в същата посока с разширени от ужас очи.
- Не ни видя – отдъхнах си аз и седнах на пода, без все още да посмея да влезна в коридора.
Дейзи и Фличман стояха до стената зад нас и се утешаваха от загубата на приятеля им, като се държаха за рамене и си шепнеха някакви думи.
- Какво видяхте? – попита Дейзи и дойде до мен.
Без да дочака отговора ми, тя, подобно на призрака, хвана дръжката на бравата, отвори вратата и влезе смело в коридора.
Усещах, че не биваше да прави това.
В момента, в който тя стъпи на килима, изкрещя, сякаш от силна болка. В следващия момент краката й започнаха бързо да затъват в пода. Още преди да успея да реагирам и да й се притека на помощ, половината от тялото и бе изчезнало, сякаш в плаващи пясъци.
Дейзи успя да се задържи с ръце за каменния под за няколко секунди, след което силите й не издържаха и сградата я погълна изцяло.
И всичко това заради Предмета, чието съществуване беше може би единствено в главите ни. Не знаехме дали той съществува, а само бяхме убедени в това, което нищо не доказваше. Предметът, който можело да ни връща назад в миналото. Миналото, в което не можехме да влезнем като действащо лице, за да избегнем злините и да поправим настоящето и бъдещето, а което само бихме могли да гледаме като на кино. И въпреки това, благодарение на този запис, ние бихме могли да получим информацията в миналото, с която да избегнем евентуалното зло в бъдещето.
Осъзнах, че животът ми и този на другарите ми е по – скъп от преследването на нещо, чието съществуване бе вероятно чиста измислица. Коридорите и стаите можеха да продължават безкрайно дълго, но никой от нас нямаше безкраен брой животи, а беше еднократна и уникална личност, което ни правеше и безкрайно ценни.
Станах от пода и казах на всички:
- Стига толкова жертви, да си ходим. Това място не е за нас и ни показа, че не бива да се месим в естествения ход на нещата, защото ще бъдем наказани за това си нахалство.
Другарите ми мълчаливо се съгласиха и след няколко минути ние отново бяхме под открито небе.


12.04.2019г.

В търсене на смърттаOpowieści tętniące życiem. Odkryj je teraz