The impossible love /JUNGKOOK/ (ВРЕМЕННО СПРЯНА)

ПРОЛОГ

08.23.2003г.
Тайланд Си Рача

                -Ако не се съгласим на тази операция бъбреците ѝ ще изсъхнат и т... тя ще, ще.......
              -Няма да допусна това да се случи Тао! Ще събера парите за операцията. Не се тревожи!
               -Но тя е само на пет годинки, Брандън. Как ще понесе такава операция? А.. Ами ако я загубим? -двамата родители обсъждаха тежкото положение на малката си дъщеря Джулека, затворени в малкото помещение, познато още като кухня. Едва шептяха, за да не може останалите от семейството да до чуят разговора им.
               -Това няма да се случи! Тя е силно момиче, ще се справи.

Само в рамките на няколко седмици родителите на Джулека събраха нужната сума, за извършването на операцията. Но тъй като те не бяха от най заможните хора, парите не им достигаха и никой друг нямаше право да остане за дълго в болницата, освен Тао. 

Настъпи и денят на решаващата операция. Тао не спираше да държи ръчичката на дъщеря си и тайно да бърше сълзите си. Тя беше изключително притеснена и нервна. Имаше чувството, че всеки момент чувствата ѝ ще избухнат като вулкан. В страха си ѝ мина през ум да вдигне дъщеря си от кошетката, в която я бяха настанили и да избяга, но знаеше, че така ще стане само още по зле. А малкото момиченце  тъжеше. Натъжаваше се да гледа как майка ѝ плаче. Усещаше как сърцето ѝ се раздира от мъка. Искаше да ѝ покаже, че не се страхува от това, което ѝ предстои и ще се справи.

Двама от лекарите бяха застанали от двете страни на кошетката и всеки момент щяха да отведат момичето, но майка ѝ не спираше да я държи за ръчичка. Сега изглеждаше още по притеснена от преди малко.
             -Мамо, моля те не плачи! Всичко ще е наред! Не ме е страх, ще се оправя! Успокои се! Не искам да тъжиш за мен. -каза малкото момиченце и ѝ се усмихна детински. Тя наистина не се  страхуваше.
            -Добре! Ти също не се бой детето ми! Всичко ще бъде наред! -одговори майка ѝ с насълзени очи. Наведе се и целуна дланта на ръчичката ѝ. Миг след това докторите започнаха да отвеждат момиченцето в операционната зала. Внимателно я поставиха  да легне по гръб. Цялото ѝ телце се разтрепери и очите ѝ се насълзиха. Тя не отделяше поглед от сивия таван и заслепяващата лампа точно над нея. Усещаше как мънички сълзи се стичат от очите ѝ, но не спираше да си повтаря на ум, че е смело момиче и ще се справи. Честно казано за възрастта си тя беше доста смело и умно дете.
             -Миличка как се казваш? -попита я една от лекарките, само за да я разсея от страшните мисли.
            -Името ми е Джулека, но приятелите ми викат Джулс. -одговори момиченцето, без капка притеснение.
           -А, на колко си години, Джулека? -тя вдигна леко едната си ръчичка във въздуха и показа петте си пръста. Жената погледна към тях и се усмихна мило. Всъщност и тя беше очарована от това малко момиченце. Обикновено дори и големите хора се паникьисваха в такъв момент и дори заекваха. -Миличка, изплашена ли си? -попита учудено тя.
             -Не. -Одговори простичко и уверено. Лекарката отново се усмихна  приятно изненадана от одговора ѝ.
            -Браво на теб! Ти си безстрашно момиче. Можеш ли да ми кажеш коя е любимата ти принцеса?
            -Снежанка. -Отново одговори с една думичка напълно безстрашно, но не отделяше поглед от посивелия таван, а сълзите все още овлажняваха очичките ѝ. Самата тя не знае защо плачеше, но го правеше. Вече всички нужни инструменти за операцията бяха подготвени, оставаше само да упоят Джулека.
             -Миличка, дишай лълбоко и брой до десет, а аз ще ти помагам с броенето. -Каза друг от лекарите, слагайки кислородна маска на лицето ѝ.
              -Едно, две, т.. три... -усети главозамайване едва на третата цифра, но лекаря веднага се отзова, показвайки ѝ четири пръста. -Четири, п... пет, шес.... шест, се... седем, о.... ос.... осем....... -Клепачите ѝ натежаха адски много, не можеше да ги държи отворени вече, затова ги отпусна и затвори. Веднага след това затъна в дълбок сън под въздействието на упойката.