The impossible love /JUNGKOOK/ (ВРЕМЕННО СПРЯНА)

Гл. 3

-Сега ще те науча как да се държиш с особи като мен!
        -Хей, хей.... какво се случва тук? -провикна се плътния и дебел глас на сенсей  Лий. Той забеляза натрупалите се в кръг ученици и пъргаво започна да си прави път през хлапетата.
         -Сенсей Лий,  Джулека отново не е на себе си. Минаваше покрай мен и ме блъсна. Случайно разлях шейка си по нея, а тя полудя. Моля ви, успокойте я. -с фалшива уплаха Чау приближи сенсей и едва не се разплака.
          -Моля? Това е лъж....
          -Тишина!  Не искам да  чувам кой какво е направил и кой е виновен! Госпожици, силно съм разочарован от поведението ви.... особено от твоето Джулека. -довърши и погледна с разочарование  момичето. - Сега достатъчно! Хайде, вие час нямате ли си? По живо ученици, хайде размърдайте се! -нареди и отпрати останалите хлапаци. -А вие.... кога ще оправите утношенията си и ще спрете с детинските игрички? Мисля, че и двете сте достатъчно зрели да изглаждате проблемите си като  такива?
         -Да, сенсей. -Чау наведе глава и се поклони ниско в знак на извинение. Подлоста беше второто ѝ име. С малко късмет успяваше да манипулира почти всяко живо същество около себе си. Някои от момчетата дори се страхуваха от нея. И как няма? Като 'момичето на татко' тя винаги получаваше това, което поиска. За нея това да си беден означаваше, че си едно голямо нищо. Неспособен да бъдеш някои от обществото. Затова и беше намразила Джулека още от първия ден от преместването ѝ в гимназията.

Ретроспекция...
Преди една година...

Вратата се открехна и зад нея плахо се подаде лицето  на едно едно момиче. Тя отвори вратата по широко и се разкри цялата. Бе облечена с черен анцуг, сив на цвят пуловер се показваше през отвора на бялото ѝ шушляково яке, а на ходилата си имаше износени червени кецове. Една черна с козирка шапка скриваше част от бялото ѝ лице и единствено нослето и устните ѝ се виждаха добре. Зад нея стоеше директора на гимназията - сенсей Яу Сехун, които подкани момичето да навлезе в стаята.
-Извинете, че прекъсвам часа ви сенсей Лий. Но новата ни ученичка пристигна.-каза той и посочи скромното момиче.- Оставям я във вашите ръце, сенсей.
-Разбира се. -съгласи се той с усмивка. Яу отвърна на усмивката и напусна стаята, оставяйки Джулека с новия ѝ клас.
-Как се казвате, момичето ми?
-А.. аз се казвам Джулека. -проговори тихо тя, без да надига глава от изхабилите се кецове.
-Хей, какво беше това? Аз нищо не чух, а вие хора? -измежду тълпата от ученици едно момче се провикна подигравателно, а всички останали се изсмяха.
-Да, стига си гледала към обувките си, виждаме не земната им красота.
-Ами шапката? За какво въобще ти е шапка? Нали си момиче? -провикваха се и други гласове, докато Джулс просто ги слушаше и дори не правеше опит да помръдне.
-Хей, хей... я престанете момчета. -изведнъж момиче от групичката се провикна и всички спряха да крещят и да се хилят. Джулека изненадващо вдигна главата си и мигновено срещна погледа си с този на красивото младо момиче, което също се взираше във нея. - Престанете да се изказвате погрешно! Кецовете не са неземно хубави, по скоро неземно износени. Сигурно са по стари и от пра баба ѝ и цяло чудо е как още не са се разпаднали като дори и гризач не би живял там.-довърши изречението си и се усмихна подло. Отново всички в стаята избухнаха в смях. А Джулека напът да се разплаче се взираше във всичките физиономии.