Огненочервено

ВТОРА ГЛАВА

Като всеки художник, Нина си имаше предпочитания. Въпреки че се стараеше да включва колкото се може по-богата палитра от нюанси в картините си, винаги накрая в повечето от тях преобладаваха студените цветове. Не знаеше на какво дължи тази нейна привързаност към тях, но пък за сметка на това да работи с топлите багри за залеза ѝ се струваше едно ново предизвикателство.

Колкото и да ѝ се искаше да не оставя четката обаче, не можеше да игнорира тиктакащия на стената часовник, който ѝ напомняше, че ставаше прекалено късно. Можеше да продължи с рисуването и утре. И без това не ѝ харесваше да бърза. Удоволствието идваше тъкмо от прекараното време, в което се занимаваше с картината.

С лека въздишка Нина започна да подрежда работното си място. Трябваше да се отърве от ненужните бои, да се погрижи за почистването на четките, както и да покрие с платно статива, за да не позволи на сутрешното слънце да съсипе цветовете. Поредният ден в ателието беше към своя край, но някак си на Нина не ѝ се тръгваше оттук. Смисълът на живота ѝ се намираше в това помещение, но само тя и Антонио оценяваха това. Тя намираше себе си за странна птица. Не се вписваше лесно, където и да отидеше, и това дълго време я беше наранявало. В очите ѝ светът се пречупваше под различен от този на останалите ъгъл. Но точно тук - в ателието - и заобиколена от собствените си творения, чрез които изразяваше вижданията си, тя можеше да се освободи напълно.

Обладана от размишления, внезапно Нина осъзна, че почти беше привършила. Оставаше ѝ само да се измие и тъкмо краката ѝ се бяха насочили към мивката в ъгъла, когато долови отдолу звука на звънчето, закачено над входната врата на магазина. Антонио го беше сложил, след като Нина беше одобрила идеята му за известяване.

В началото си помисли, че старецът е забравил
нещо свое в магазина и се връща да го вземе, както често се случваше. Неведнъж беше оставял ключовете си за вкъщи на бюрото и извървяваше целия път обратно дотук, за да ги пъхне в джоба си. Всеки миг очакваше да ѝ се провикне отдолу, дрънкайки ги в треперещите си ръце. Обичайната му реплика в такива случаи беше, че склерозата му се влошава с всеки следващ ден и скоро ще започне да си забравя дори и собственото име, но винаги изговаряше това с особена доза духовитост.

Тъй като не чу нищо от това, което очакваше, Нина се убеди, че не Антонио беше влязъл в магазина. Принуди се да остави миенето на ръцете си за по-късно, а любопитството ѝ я подтикна да слезе, за да види кой беше причината за иззвъняването на звънчето. Белите кецове, които вече трудно можеха да се нарекат бели поради множеството жълтеникави петна и засъхнала кал, затропаха звучно по виещата се като змия стълба и на няколко пъти Нина едва не се препъна от бързане.