Опитомяването на Ада

На работа

Беше понеделник.
През изминалите няколко седмици нищо не се беше случвало. Дан не се беше обаждал по случай случаят в полицията. Звънеше периодично  да ми съобщава, новите неща по въпроса, но почти никога не е имало добри новини. Хубавото нещо беше, че инспектора ме подпитваше да се ява на интервю при него. Да стана истински полицай... Като баща ми. Е аз все още не му бях казала "да", но обмислях.
Времето минаваше и парите свършваха...За това реших да се запиша на интервю за работа, в книжарница като продавач консултант. Наеха ме!
Днес беше първият ми работен ден там. Затова се оправих набързо и излязох.
Ходих по улицата към таксито което ме чакаше.
-Хе-хей, инспекторе! - чух мъжки глас зад мен. Обърнах се и видях Еверет...- На къде? - аз без да отговарям се обърнах и продължи да ходя без да му обръщам внимание. - Чакай, чакай! - викаше той по мен, докато най - накрая не ме достигна. Ходеше до мен гордо.- Та! На къде си тръгнала?
-На работа...
- Какво ще работим?
-Аз ще работя, ти ще си ходиш.
-Ще ти правя компания.
-Не.
-Още ли се сърдиш?
-Махай се...
-О хайде де! Ще е забавно да работим заедно!
-Не.
-Мисля, че ще се с работим добре... Като в доброто старо време.
-Не!
-Относно мен... Не се тревожи. Ще успея да манипулирам шефът ти да ме вземе с теб.
-Не!
-Ще е много хубаво пак да работим заедно,нали инспекторе?
-Не. - докато се опитвам да се отскубна от него спрях такси. Качих се и казах на шофьора да кара.
-Та какво каза, че ще работя? - обърнах се и на задната седалка беше пак той.
- Как се озова тук?
-През вратата... Предполагам? Какво ще работя? - говорише с усмивка широка до тавана. Аз се плеснах по челото все едно разбивам тухла.
Бях... обидена. Много. И той с нищо не показваше, че иска да му простя. Преди броени седмици се правеше на мъченик, а сега идва и се опитва да се извини.
Е, не става така!
Возихме се в мълчание. Щом пристигнахме платих на шофьора и излязох от колата.
-Пак съм аз. - обърнах се с разтуптяно сърце.
-Ще престанеш ли да ме следиш?
-Не те следя. Аз вървя с теб!
-Просто се разкарай!
- Няма да се разкарам...защото...
-Защото не те харесвам и Бла-Бла... Разбрах. Какво още искаш? Целия свят ли да разбере?
-Всъщност да! Това е проблем!
-Махай се.
-Щом не искаш по лесната, ще я караме по трудната. ЕЙ! ХОРА! ТАЗИ ЖЕНА ТУК НЕ СИКА ДА СПИ С МЕН! ТЯ... - Аз скочиха и му запуших устата. Той направи няколко опита да извика пак, но не успя.
-Добре... Добре! Стига вика!
-Ще ме вземеш ли сега с теб? - аз изпуфтях.
-Добре.... Идвай. Но не обещавам нищо.
-Ура! - извика с лек подскок. - Казвам ти инспекторе... Това ще е най-якия ти първи работен ден!
-Дано Бог ми е на помощ...
     
                           °      °      °
Бяхме в кабинета в очакване на моя шеф да се появи.
-Притеснена ли си? - попита Еверет като се извъртя към мен.
-Да... Притеснена съм заради теб.
- Не се притеснявай за мен...
-Не за теб, а заради теб. Изобщо не трябва да си тук.
-Но съм тук, и ще е супер.- в същия момент влезе човек в стаята.
-Добър ден госпожице Гарсия и... Господин... - станах от стола, за да посрещна шефа си. Само че докато протяга ръка за здрависване забелязах, че не е шеф..., а шефка. Вътрешно нещо ми каза "сериозно ли??,,, но трябваше да се държа. В този момент вече знаех, че Еверет е една крачка пред мен.
-Здравейте госпожо...
-Хопс... Маргарет Хопс. Собственичка на веригата книжарници Хопс.
-Досетих се. - госпожата ме изгледа със странен поглед, който не мога да определя.
-Така... Вие сте тук за поста продавач консултант, нали така?
-Да.
-А този господин до вас?- отворих си устата да отговоря, но Еверет вече беше започнал да говори.
-Аз съм Еверет Светлоносеца. Приятно ми е да се запознаем госпожице Хопс.-той и целуна ръка без да я изпуска от поглед.
-За жалост вече съм госпожа, млади господине... Но удоволствието е мое. За.. За какво казахте, че сте тук?
-Бих Ви помолил... Ако е удобно разбира се... Да получа и аз работа тук.
-Не мога да Ви пусна...
-Знам... Но не може ли да се измисли нещо? - "Как винаги успява!?,, мислех си аз. Онзи поглед и усмивка и готово! Сърцето е разтопено. Аз знаех защо го прави. Искаше да е залепен за мен като въшка докато не успее да разчупи леда... Неговият начин да се извини... Индиректно.
Нямаше да стане толкова лесно, обаче.
-Мога да... Ви позволя да останете с нея докато тя работи, но...
-Това е достатъчно! Нищо повече не ми трябва.
-Защо? Реших, че ще искате да ви плащам.
- Не ми трябват пари. Искам само да се огледам в очите Ви госпожо Хопс. Толкова са дълбоки и красиви. - тя се изчерви. А аз? Аз едва сдържах сълзите си от смях. Беше толкова неловко, че едва издържах.
-Вие господин Светлоносец сте най-чаровния мъж, който някога съм виждала... И може да е странно... Все пак току що се запознахме.
-Не се притеснявайте от мен. Може да ми кажете каквото поискате.-покани я той, а тя се наведе през бюрото. С едната си ръка се подпря на масата, а с другата хвана Еверет за вратовръзката и го придържа към себе си.
-Обожавам Ви! Наистина. Вие сте... Перфектния мъж! И ако не бях женена бих избягала с Вас някъде. Където и да е.
-Ще го имам в предвид. - след тези думи той се приближи до жената като стана леко от стола си и я целуна. Аз извъртях очи и поклатих глава. Докато влюбените се мляскаха аз седях и гледах безцелно на някъде. След като вече спряха госпожа Хопс каза.
-Гарсия! Започвате от днес.
-Добре... Прекрасно! Но не знам какво да правя.
- Потърсете Кими Ленард. Тя ще Ви покаже какво да правите. А вие... Еверет Светлоносеца... Оставате тук.
-Защо?-попита той мазно като се приближи към нея и я хвана през кръста.
-Имате много работа...
-О Боже... - изпуфках аз и излязох от стаята с разклатено психично здраве.