Огледалото бе нейният най-добър приятел, нейният убиец. Отражението ѝ я приветстваше всяка сутрин. В неговите очи, тя откриваше отговорите на най-плашещите въпроси. Момичето се страхуваше от отражението си, както сянката се страхува от светлината. И все пак продължаваше да търси напътствия от кошмарите си. Водена от демоните, които ежедневно нашепваха проклятия в мислите ѝ. Съзнанието ѝ бе отровено от стремежа към съвършенство и страха от провал.
Тя беше перфектна. Всяка сутрин, когато се допитваше до огледалото, когато през сълзи броеше костите по тялото си, тя се гордееше. Чувстваше се чуплива. Бе влюбена в това усещане. Може би и кантара щеше да се гордее с нея, ако не бе зает с това да я умолява да свали още един килограм. Само още един.
Тази сутрин не се различаваше по нищо от останалите. Когато първите слънчеви лъчи целунаха стъклото на прозореца, тя вече беше будна. Не можеше да заспи. Студът оковаваше сънищата, а мрака освобождаваше демоните. Гласовете, които отказваха да напуснат съзнанието ѝ.
Момичето бе сляпо за изгрева. Не виждаше розовото небе, отказваше да чуе първата птича песен. Сега тя бе напълно погълната от отражението си. От тялото, което ненавиждаше. От материята, която бе задължена да обитава.
Отвратена от себе си, тя обърна гръб на огледалото. Тялото не бе единственото нещо, което не можеше да понася. Корените на омразата ѝ бяха пленили сърцето ѝ. Всеки дъх, който поемаше – нежелан дар, незаслужен. Как всички останали се справяха с времето, което им бе предоставено, докато за нея животът не бе нищо повече от една бездънна, черна бездна? Всеки ден, тя потъваше все по-надълбоко. Докога щяха да издържат дробовете ѝ?
А студът отново пропълзя по краката ѝ, донасяйки със себе си самотата. Тази празна болница бе приютила в себе си тъгата, смъртта и сенките, от които всички ние така фанатично бягаме.
Момичето също искаше да избяга. Ако можеше просто да прокара пръст по отражението си и да потъне в повърхността на огледалото. Ако този живот беше приказка...
На вратата тихо се почука, преди силуета му да изпълни рамката.
- Добро утро. – Каза момчето.
То не можеше да види сълзите ѝ. Не познаваше цветовете, нито формите. Никога не бе поглеждал отражението си, нямаше как да знае, че е красив. Дните му бяха облечени в мрак. Познаваше я единствено заради думите ѝ. Тези красиви думи, които ръката ѝ бе написала, а устните ѝ бяха изговорили. Беше чувал песните ѝ – ясния ѝ, нежен глас. Познаваше я, не защото я виждаше – той бе сляп – а защото знаеше как тя описва цветовете на човек, който никога няма да ги докосне. Познаваше я, защото бе чул молитвите ѝ – късно вечер, когато дори ангелите спят. Когато мракът бе прекалено шумен, той познаваше пръстите ѝ, преплетени в неговите, напомнящи му, че светлината все още съществува. Защото без светлина – няма цветове, няма ден и образ. Той не познаваше светлината, но ако трябваше да я опише, щеше да я сравни с нейното докосване, думи, душа.
Слънцето все още не бе изгряло, когато той хвана ръката ѝ. Толкова крехка, така чуплива в неговата – тя бе котвата, която всеки ден го спасяваше от удавяне. А тя не го знаеше. Как можеше да мрази така силно същия човек, който той обичаше най-много? Такава ли бе цената на зрението? Да виждаш? Нима това ти дава сила да мразиш?
Вероятно затова затваряме очи, когато целуваме любимия човек, когато мечтаем, плачем и сънуваме. Истинските чувства не се нуждаят от публика. Намираме ги скрити някъде дълбоко зад клепачите си.
- Добро утро. – Отвърна тя.
Слънцето едва се бе показало зад хоризонта. Денят съвсем скоро щеше да започне. Факт, равностоен на обичта, която той изпитваше към нея. Тя бе неговото зрение, а той – нейната надежда.
Може би не е нужно да си перфектен, просто защото не е възможно. Не е нужно да си виждал светлината, за да знаеш, че я обичаш.
А те се обичаха. Момичето, което не искаше да вижда отражението си и момчето, което не виждаше. Момичето, което не се обичаше и момчето, което я обичаше. Момчето, което не бе виждало светлината и момичето, което отказваше да я види.
Момчето, което спаси момичето и момичето, което спаси момчето.
