The Dragon bay

Ч Е Т В Ъ Р Т А Г Л А В А

*обикновено в отрязъка от полунощ до третия час след него, гробищата биваха обитавани от призрачни същества, родени от утробата на демоничната майка земя и се зовяха луни. Тези същества бяха известни с това, че се хранеха с кръвта на окъснелите опечалени и разкъсваха кожата на мъртъвците, положени в разкопани ковчези.
_______

Флин Форзак се стресна в съня си.

Не знаеше какво бе предизвикало това внезапно му събуждане. В един миг чернотата поглъщаше съзнанието му. В следващия - нещо, твърде далечно, едновременно и познато, и непознато, блуждаеше като изгубена в мрачината на света звезда. А след това изчезна, оставяйки след себе си единствено остатъчната воня на соления морски въздух, достигащ го от полуоткрехнатия, заради горещината, прозорец в стаята му. Иззад него го посрещна небе, обагрило се в сивите нюанси на прииждащата зора. Нощта, сякаш удавила се в препълнения с противни морски твари океан, сега се превръщаше в утро, обагрило се в блудкавата й кръв.

Скоро, съвсем скоро младият лилавоок мъж щеше да напусне безшумно постелите си, за да се гмурне в устата на звяра. Поел малкото си пътуване до залива на дракона единствено в своите две ръце, той щеше да открие онова, което братския дълг го караше да бленува. Отмъщение с вкус на морска сол, перленоруси къдри и кръв, напоена със страданието на десет бога знаят колко души. Смъртни или не, Флин бе готов да изтръгне не само признания от гърлото на морското чудовище, но и молби за прошка и пощада.

Младежът се сепна, когато усети онова пагубно удоволствие, което прокара кокалести пръсти в стомаха му, предвкусващо бъдещото страдание на сирената. Почуди се. Риндер дори не му бе толкова близък.

Помнеше също толкова ясно денят, в който бе изгубил душата на брат си в безбрежния океан, колкото и онзи, в който той го изплю върху пясъчните си брегове.

В мигове като тези се замисляше дали тогава мъката в сърцето му бе по-силна от нечовешката ненавист, която желаеше да застигне всяко едно водно създание. И да го изтреби. Да го лиши от щастието да обитава майката земя.

- Ако изпълняваше моите заръки така, както преследваш личните си цели, животът щеше да е много по-лесен, момче. - заяви ядно гласът на Дарел някъде зад Флин и вторият изсумтя. Макар и обикновено да взимаше на прицел вратата, до която се простираше койката, която имаше за легло, тази нощ бе нехаен. Нищо чудно, че светлината от приближаващия ден шареше със сиви багри пред клепките в съня му. Да спи с гръб към изхода понякога не бе в негова полза. Така или иначе не бе сигурен от колко време старецът го наблюдаваше, отпуснал кокалеста ръка на рамката на прогнилата му от морския въздух врата. - Можеше и да си намериш сносна работа, вместо цял ден да сновеш из пристана.