Тя отиде до морето и седна. Не се притесняваше от вълните, те бяха меки, за разлика от хората.
Седна, и се загледа в далечината. Хоризонтът се сливаше с безкрая на морето.
А то беше толкова успокояващо. Вълните, които стигаха върховете на обувките и, вълните, издигащи се нагоре-надолу, малките миди и рапани, които бяха на пясъка, изкарани от морето. Лекият ветрец и мирисът на сол. Плавното движение на корабите. Песента на чайките.
Всичко това измиваше болката. Изтриваше от съзнанието и всички обиди, подигравки, грозни думи.
Морето наистина беше лекарство, и то едно от най-ефективните.
За кратко време остави само хубавите спомени - някои далечни, други много близки. И сякаш лошото нямаше значение, защото морето даваше свобода на въображението, а то не пропускаше възможност.
Започваше да си представя изкрящи светове, някои подводни, а други не. Представяше си непознати хора, толкова магични, колкото и местата на които живееха.
Мечтаеше за русалки, отдавна потънали градове, изгубени кораби, пирати, стара слава.
Рисуваше един по-добър свят, свободен от злоба и завист. А песента на вълните потвърждаваше, че това е възможно. Че някъде там съществува такова място.
И след всеки разговор с морето, тя се чувстваше по-свободна, по-обнадеждена.
Нейното вълшебно кътче беше там, просто не трябваше да се отказва от него.
