War of change

Глава 1

До онзи ден, гледах на Онези от високо. Съжалявах ги, но никога не съм се замисляла за повече за тях, от онова, което медиите разпространяваха. Чувала бях за такива, на които им се налагало да напуснат семействата си. Майки оставили съпруг и деца, деца отведени насила от родителите си. Сега си давам сметка, колко сбъркано е всичко това. Но тогава....тогава, бях единствено благодарна, че не съм една от тях.

А денят, момента, в който се промени всичко... помня го така ясно сякаш беше вчера. Болката, беше се усилвала с всеки изминал ден. Подсъзнателно разбирах какво става, но ме беше страх да го призная. Не само страх, но и срам. Може би, ако бях казала нещо, на някого в самото начало нямаше да се стигне до тук. Или поне така се утешавам. Стаята ми имаше такива хубави бели стени, вече опръскани с кръв. Готвех се да си лягам, когато започна. Родителите ми бяха на благотворителен прием, относно Онези. Каква ирония. Бях се пресегнала да загася нощната лампа, когато черепа ми избухна. Не буквално, но така го чувствах. Сякаш главата ми гореше, огъня бързо се разпространи по цялото ми тяло. Изкрещях. Някъде в съзнанието си мислех, че трябва да стигна до банята. Трябваше да се скрия. Тази мисъл сякаш си проби път сред болката, защото досега не бях изпитвала такъв ужас. Не можех да помръдна, вместо това захапах края на одеялото и се свих в поза ембрион. Срещу мен електронният часовник отброяваше минутите. Първият час си мислех, че ще умра. Това беше само началото. Болката се усили до степен, в която мислех, че вече съм мъртва. Сякаш по кожата ти тече лава. Мятах се на леглото, докато накрая не изпаднах от него. Опитах се да допълзя до терасата, трябваше да повикам някой. Много пъти преди това бях казвала, че бих предпочела да умра, отколкото да живея като...такава. Приятелките ми бяха кимали съгласни с мен. Що за наивно дете съм била. Така й не бях успяла да стигна до терасата. Гърчех се на земята очаквайки смъртта си. Изведнъж болката започна да притихва. Бях си помислила „Свърши ли?". Не успях дори да се изправя, когато кожата на ръцете ми започна да кърви. По тялото ми се образуваха мехури пълни с кръв, които се пукаха. Усещах как с лицето ми се случва същото. Крещях, болеше ме от сълзите, които се стичаха по страните ми, те бяха инфектирани като мен самата. Замаяна от болка не различавах ясно силуетите, но помня светлината, когато врата се отвори. Вместо да успокоя, се ужасих, когато чух гласа на майка ми. Опитах се да й кажа, че съжалявам. Макар че нямах вина, аз съжалявах.

Събудих се в болницата. Болката я нямаше, побързах да сведа поглед към ръцете си. Бяха бинтовани. В този момент движение привлече погледа ми, зад голяма витрина стояха дузина лекари, всеки от които беше облечен в противорадиационен костюм. Понечих да се изправя, да разбера какво се случва. Може й да звучи глупаво, но все още се надявах всичко това да е лъжа. Но тогава видях израженията им, изпълнени с отвращение. Обвиняващи ме, сякаш съм виновна за нещо.

Оказа се, че всичко е продължило три дни, от които всичко ми беше като болезнен сън. Останах там за седмица. Влизаха да ме проверяват периодично, не искаха да говорят с мен. Така наречените ми приятели не се появиха. Нито родителите ми. За първи път в живота си бях сама. Денят, в който сестрата махна бинтовете и побърза да излезе, останах да лежа в леглото. Минаха часове, беше нощ, когато се престраших да стана. Отидох в банята. От огледалото над умивалника ме гледаше все същото лице. Никой не би казал, че съм се променила. Но бях променена. Мисля, че това беше момента, в който пораснах. Моментът в който приех, че съм една от онези, които се бях заклела да не бъда. С ирония си помислих, че отсега нататък нямаше да имам име, щях да бъда просто поредната инфектирана.