Wake up

глава 6

Не мигнах цяла вечер. Алекс също. Но съм му благодарна за едно. Не ме пусна и за секунда. Когато се въртях, когато го гледах, когато се правех на заспала - той ме държа. Знаех че и той не заспа, дали от гняв, дали от притеснение, но усещах как през цялото време гледаше или тавана на палатката или мен.

На сутринта, когато чухме другите да се разбуждат излязохме и ние. Никой не каза нищо, само ни погледнаха притеснено. Усмихнах им се и реших да разведря настроението:

- Гладна съм.

Казах го така изведнъж, че им трябваше известно време да се осъзнаят. Само Лейла се засмя.

- И аз. Идвай.

Дръпна ме за ръката и двете отидохме да проверим какво има за ядене. Имаше доста  неща, затова си направихме сандвичи. Така щяхме да имаме и после за плажа. Другите се правеха на сити, но аз знаех какво ще стане. В момента, в който прибрахме сандвичите и отидохме да се оправим, поне четирима от тях се залепиха за чантата с храната.

С момичетата отидохме да оправим багажа за плажа. Радвам се, че никой не говореше за снощи. Не исках нито  да помня тази случка, нито да говоря за нея.

  Денят всъщност мина прекрасно. Беше топло, забавно. Плувахме и се забавлявахме както никога досега. Дори си направихме няколко снимки, с които да запечатваме момента. Не, че щяхме да го забравим. В този момент всичко се нареди. Всичко се усещаше правилно. Аз, приятелите ми, плаж, музика, смях. Това беше всичко, което мога да искам.
  Когато се прибрахме си направихме също токова запомняща се вечер покрай огъня. Винаги съм разчитала на приятелите си относно това да си изкараме невероятно, но днешния ден беше като сън. И аз не исках да се събуждам.

Остатъка от ваканцията мина по същия начин. Нищо лошо. Само смях. Но всяко хубаво нещо си има своя край. Така и този на ваканцията дойде.
Прибрах се вкъщи неделя следобед и всичко, за което можех да мисля е сън. Бях много уморена от опаковане, пътуване, а имах да разопаковам багажа и да се занимавам с училище. Баба и Алекс бяха във всекидневната, минах да ги поздравя набързо и се качих в стаята си. Сложих куфара на леглото, извадих нещата от него и ги подредих по местата им. Легнах на леглото с обещанието, че ще е само за няколко минути и незнайно как се събудих в средата на нощта, с дрехите и абсолютно нищо, готово за утрешния ден. Единственото, което направих беше да си облека пижамата и да си подготвя раницата, след което се върнах в леглото. Все още бях много уморена.
Щом станах сутринта гледах да се оправя бързо и да тръгна рано. Всички спяха, затова излязох тихо и отидох до закусвалнята. Взех си сандвич и седнах да беседката пред училище. Написах колкото мога повече и щом чух първите звънци влязох в сградата. Денят беше съвсем обикновен и за щастие никой от учителите не повдигна темата за домашните или за някакъв вид изпитване. Видях се с Алекс и близнаците по обяд, но всеки бързаше за някъде, затова се разделихме бързо. Така се оказах сама, на двора, на една от "скритите" пейки, ядейки ябълка. Пейката беше облегната на мраморната стена на училището и от двете ѝ страни имаше дървета, макар и малко пред нея. Беше в ъгъл, в който човек, просто минаващ, не би се загледал, но пък имаше гледка на всичко- дървета, храсти, цветя - мрамор, камък, хора. Пълната противоположност на природата и нашият свят. Загледах се и просто се замислих. Не съм сигурна за какво. Изскърцването до мен ме накара да се осъзная. Черни дънки, черен суитшърт и черна шапка, прибираща кафява коса се настаниха до мен. Две тъмно кафеви, почти черни очи ме погледнаха. Напрегнатото изражение на Дерек ме накара да се притесня за момент, но тъкмо преди да стана и да си тръгна той заговори напълно спокойно:
- От тук виждаш всички, но никой не вижда теб.
- Това е едно от нещата, които харесвам в това място.
- А какви са другите неща?
- Добре, - погледнах го по-внимателно - защо наистина си тук?
Дерек погледна хванатите си в скута ръце и не проговори няколко секунди, в които може би подбираше думите си. Тогава бръкна в джоба си, сякаш беше забравил, че има нещо в него, и извади сребърна верижка, с някаква висулка. Протегна ръката си леко и аз я взех.
- Когато бях в гората намерих това. Отворих го и беше ясно на кого е. - и наистина в ръката ми беше колието, което Алекс ми подари за втората ни година заедно. Беше от тези, които се отварят и вътре имаше наша снимка. Колието беше женско и наистина не беше трудно да се усетиш на кого е. - Отидох във вашия лагер да ти го върна и когато видях, че нямаше никой реших да я оставя в палатката ви. Знаех коя е, защото ви видях да я разпъвате. Не знаех, че си вътре, нито че спиш и със сигурност не исках да те будя. В следващия момент гаджето ти ме издърпа от палатката и с надутия му приятел едва на ми съдраха ушите с викането си. Тогава дойдоха моите приятели и в крайна сметка не можах да ти го върна.
Стоях и гледах момчето пред мен като гръмната. Не можех да кажа или направя нищо, освен да го гледам опулена, осмисляйки всяка дума, която той каза. Аз му се ядосах! Изкрещях му в лицето! Гледах как Алекс и Кам искаха да го пребият! А той е искал да върне нещото, което за мен символизира връзката ми с Алекс- миналото, настоящето и бъдещето ни заедно. Осъзнах колко глупаво изглеждам и извърнах погледа си. Беше ме срам да го погледна.
- Аз... Аз не знам какво да кажа. Благодаря ти.... и съжалявам.. и..
-  Спри, не е нужно да казваш нищо. - прекъсна ме - Дойдох да ти го върна и да ти кажа всъщност защо бях там. Не искам да ме мислите и за крадец - каза го, защото ако не ми беше казал какво е станало, щях да си помисля,че той го е взел нарочно- така че.....

Дерек просто стана от пейката, махна неволно и си тръгна с ръцете в джобовете. Тръгна си, а аз още преосмислях казаното и какво от това всъщност ще кажа, дали ще кажа нещо на Алекс. Не искам да го гледа злобно всеки път щом мине покрай нас. Не и човекът, който щеше да яде бой, за да върне нещо, което аз бях загубила. Толкова много чувства и мисли се лутаха в главата ми в този момент. Станах и тръгнах в обратната посока. Дори не знаех точно къде отивам.

~•~
А Дерек си тръгна. Той стана, пъхна  треперещите си ръце в джобовете и тръгна към паркинга. Не беше излъгал защо беше в палатката ѝ онази нощ. Както и че беше намерил колието, но и не призна, че я беше следил в гората и го видя как пада от врата ѝ. Нито, че когато влезе в палатката стоя повече, отколкото беше нужно, само за да остави колието. Искаше да я види. Да види лицето ѝ. Да бъде сигурен, че е тя. Точно тя, и че той не беше сбъркал. И когато я видя, просто не може да отлепи погледа си от нея. Докато не беше издърпан от палатката, което със сигурност нямаше да забрави. А и след днешния разговор с нея, не можеше да бъде по-убеден. Това беше ТЯ!

Здравейтее❤️ Надявам се главата да ви е харесала. Надявам се и книгата да ви харесва, дори и в този ранен етап. Ще се радвам да прочета мненията ви ❤️